Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Погледнах я и се усмихнах. «Шегувате се, нали?»
Лейди Мелбърн попита «Защо?»
«Аз съм вампир. Никога няма да остарея.»
По лицето й в миг пробяга ужас. Лейди Мелбърн стана неуверено приближи до прозореца. На лунната светлина лицето й бе мрачно като зимен ден. «Той не ви е казал», рече тя.
«Кой?»
«Лавлейс.»
«Вие познавате ли го?»
«Да, разбира се.» Тя поклати глава. «Мислех, че сте се досетил.»
«Да се досетя?» бавно попитах аз.
«Вие и Каролайн… Мислех, че сте разбрал. Защо ви моля да я пощадите?» Лейди Мелбърн се разсмя с болезнен, горчив смях. «Виждах себе си в нея. А във вас — Лавлейс. Вероятно заради това държа толкова на вас. Защото все още обичам… Още го обичам, разбирате ли?» По лицето й се затъркаляха сълзи — блестящи като сребърни капки върху мраморен под. Ще го обичам вечно, докато свят светува. Вие постъпих: благородно, Байрон, защото не целунахте Каролайн с целувката на смъртта. Нейните мъки все някога ще свършат.“ Наведе глава. „Моите — никога.“
Стоях на място като вдървен. „Вие“, проговорих най-после, „сте тази, на която Лавлейс прати писмото.“
Лейди Мелбърн кимна. „Разбира се.“
„Но… Вашата възраст… Вие сте остаряла…“
Гласът ми секна — не бях виждал толкова ужасно изражение като това на лейди Мелбърн. Тя приближи и ме прегърна. Ръцете й бяха ледени, гърдите — също. Целувката на челото ми — хладна като самата смърт. „Кажете ми“, настоях аз, взирайки се в луната. Ярката й светлина изведнъж ми се видя неумолима и жестока. „Кажете ми всичко.“
„Скъпи Байрон…“ Лейди Мелбърн тъжно поглади гърдите си. „Вие ще остареете“, рече тя. „Ще остареете по-бързо от смъртните. Красотата ви ще повехне и ще умре. Освен ако…“
Аз не свалях поглед от луната. „Освен ако какво?“
„Вие знаете, разбира се.“
„Кажете ми. Освен ако какво?“
„Освен…“ Тя погали косата ми. „Освен ако не пиете от златистата кръв. Освен ако не посегнете на кръвта на сестра си. Тогава хубостта ви ще се запази и никога няма да бъдете стар. Но трябва да пиете кръв от роднина.“ Тя наведе глава и ме прегърна. Останах така и дълго мълчах.
После прекосих стаята и застинах в сребристата светлина на луната. „В такъв случай“, тихо казах аз, „трябва да имам дете.“
Лейди Мелбърн ме погледна озадачена, после се усмихна. „Това е една възможност“, рече тя най-после.
„Предполагам и вие сте постъпила така, нали?“ Лейди Мелбърн наведе глава. „Кога?“ попитах. „Преди десет години“, промълви бавно. „Моят най-голям син.“
„Добре“, рекох аз хладно и отново се загледах в луната. Чувствах как светлината й разгаря моята жестокост. „Щом вие сте могла да го направите, ще мога и аз. След това отново ще заживея със сестра си. Но преди да го направя, за да я спася от клеветите на света, ще се оженя.“
Лейди Мелбърн ме погледна смаяна. „Ще се ожените?!“
„Да, разбира се. Как иначе ще ми се роди дете? Не искате да стана баща на копеле, нали?“ Разсмях се злобно и почувствах, как душата ми се изпълва с отчаяние и жестокост. Освободих се от прегръдката й и тръгнах към вратата. „Къде отивате?“ извика тя след мен. Не й отговорих. Излязох от къщи и поех из улиците. Ужасът свистеше в кръвта ми като вятър край жица. Тази нощ на няколко пъти убих, при това с луда свирепост. Разкъсвах шии с острите си зъби, изцеждах до капка кръвта на жертвите си, докато останеха само кожа и кости. Опих се от смърт. Когато на изток изгря слънцето, бях се насмукал с кръв като пиявица. Лудостта ми започна да утихва. Слънцето се вдигна по-високо, промъкнах се обратно в мрака на своите покои и се свих там като нощен призрак.
Следобяд написах писмо на Анабела. Знаех, че кореспонденцията ни е омилостивила сърцето й. Беше ми отказала преди, но не и този път. Прие предложението ми за женитба веднага.
X
Основната му налудничава идея е, че той на всяка цена трябва да бъде лош, че е орисан да върши злини, че някаква неустоима сила го принуждава да следва съдбата си и през цялото време да упражнява насилие над чувствата си. Под влиянието на този измислен фатализъм той се държи грубо с онези, които обича, а в същото време се терзае от тъга, че им причинява болка. Вярва, че светът се управлява от Духа на злото и в един момент дори се смята за паднал ангел, макар че донякъде се срамува от това свое убеждение. Когато го разкрих, стана потаен и лукав… Несъмнено аз, повече от всички други, съм причината за неговото раздразнение, тъй като той се смята /както е и казвал/ за насилник, понеже се бил оженил за мен при горните обстоятелства — добавяйки, че колкото повече го обичат и колкото по-добре се държат, толкова по-силно тегне над него проклятието.