Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Така, изпълнен с мъка и надежда, се заех отново да си кореспондирам с Анабела. През цялата тази дълга, жестока година нейната морална сила и красота като че ли все повече и повече ми предлагаха надежда за изкупление. Бях готов веднага да се вкопча в нея. От мига, когато я видях за първи път в залата на лейди Мелбърн, Анабела не спираше да ме вълнува.

«Знам какъв сте», беше ми прошепнала тя и наистина като че ли нямах основания да се съмнявам в това. Анабела беше усетила болката в душата ми, копнежът за опрощаване на греховете, за обич от по-висши същества и за по-добри дни. Когато ми пишеше обръщайки се не към злодея в мен, а към човека, в който може би се бях превърнал, тя пораждаше у мен чувства, които мислех за отдавна изчезнали — чувства, които един вампир не би трябвало да изпитва, чувства, съдържащи се в една единствена дума — съвест. Тази жена притежаваше неизтощима сила — уважението, което изпитвах към нея, се съчетаваше със страх. Подобно дух на светлината, Анабела сякаш седеше на трон, поставен над останалия свят, силна и твърда — нещо много странно за млад човек като нея.

И все пак да не преувеличавам. Моралът бе добре дошъл, когато се самосъжалявах, но когато ставаше въпрос за жива кръв, от него не оставаше и помен. Възхищението ми от Анабела, разбира се, не можеше да се сравни с лудото ми увлечение по сестра ми — копнеж, който вече започваше да става жесток. Августа беше бременна и аз се боях и надявах, че детето й е от мен. Останах в Лондон седмици след неговото раждане. Когато най-после тръгнах към нейния дом в провинцията, почувствах ужасяваща увереност, че отивам да убия своето собствено дете. Пристигнах, прегърнах Августа, а тя ме поведе към стаята на дъщеря си. Наведох се над леглото й. Детето ми се усмихна. Вдишах дълбоко мириса на кръвта, но тя не беше златиста. Бебето започна да хленчи. Обърнах се към Августа с хладна усмивка на лицето си. «Предай моите поздрави на своя съпруг», рекох й. «Дарил те е с прекрасно дете.» После излязох, разкъсван от разочарование и облекчение. Препуснах през полето. Прибрах се, чак когато изгря бледата луна и поуспокои гнева ми.