Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Моля ви, не се обиждайте“, рече той, „но трябва да се преструвате, че този Чайлд Харолд сте самия вие.“ Присви очи и ме огледа. „Блед, красив странник, погълнат от мисли за смъртта и тленността, той носи нещастие на всички, до които се доближи. Да, това ще свърши работа, направете го.“ Отново ме изгледа, а после се намръщи. „Знаете ли, Байрон, има нещо странно във вас, нещо… направо обезпокоително. Не съм го забелязвал преди.“ После се усмихна и ме шляпна по гърба. „Защо не вземете и не разиграете този номер, а?“ После ми намигна. „Тази поема ще има успех, ще ви направи известен.“
Когато си тръгна, аз се разсмях с глас — колко малко знаеха и той, и всички други. Наметнах се с пелерината и тръгнах да обикалям из улиците на Лондон. Правех това почти всяка нощ. Жаждата ми беше станала неутолима. Измъчваше ме непрекъснато — обещание за наслада, пред което всички други удоволствия бледнееха. Но дори когато пиех кръв, знаех, че се лишавам от най-сладката радост на света. Луната започна да расте, а с нея и моят копнеж за кръвта на майка ми. На няколко пъти поръчвах карета до Нюстед и я отказвах в последния момент, задоволявайки се с търсене на някоя по-дребна жертва. Давах си сметка, че накрая изкушението ще ме победи. Беше само въпрос на време. После, почти месец след като се бях върнал, дойде вестта, че майка ми е легнала болна. Решението мигновено бе взето — поръчах карета и потеглих незабавно. Ужасът и желанието, които изпитвах, изглеждаха неописуеми. Струваше ми се, че се разтапям в приятно очакване. Да убия майка си, да изпия кръвта й — да го направя и да почувствам как нейната златиста кръв изпълва вените ми… Започнах да треперя, още преди да напуснем пределите на Лондон. В покрайнините на града ме откри един слуга и ми съобщи, че майка ми е починала.
Бях втрещен. През време на пътуването не чувствах нищо. Стигнахме Нюстед. Застанах до тялото й и започнах да хълцам, да се смея и да целувам леденото й лице. За моя изненада не чувствах никаква мъка — с нейната смърт като че ли бе умряло и моето предчувствие за вкуса на кръвта й. Ожалих я както всеки син ожалва майка си. Няколко дни се наслаждавах на забравеното удоволствие от скръбта по смъртник. Сега на света бях сам — с изключение на моята полусестра, Августа, която познавах много бегло. Тя ми написа нещо като утешително писмо, но не дойде в Нюстед. Дадох си сметка, че съвсем не държа на компанията й. Знаех, че ако помириша кръвта й, жаждата ми ще се върне. Не се чувствах изкушен да я търся, както беше с майка ми. Вместо това се зарекох, че ще продължим да живеем разделени. Седмица след смъртта на майка ми тръгнах на лов в гората на абатството. Пих с почти забравена наслада. Удоволствието ми се стори дълбоко както винаги, преди онзи фатален следобяд, когато се спрях насред улицата в Атина и за пръв път усетих миризмата на кръвта на моето дете. Възможно ли е, мислех си, споменът за това ухание да е умрял заедно с майка ми? Молих се да е така и с минаването на месеците започнах да вярвам, че чудото е станало.
Въпреки всичко, нещата не изглеждаха както преди. Съществото, което бях на Изток — свободно и влюбено в своите прегрешения, го нямаше. Вместо това в Англия жаждата ми стана по-жестока, а аз по-нетърпелив, въпреки безчувствения и незабелязващ я свят. Бронирах душата си в защитна хладина и като неуморен ловец обикалях из невежите смъртни тълпи. Все повече и повече разбирах какво означава да си различно същество — дух сред глината, странник в живота, който някога беше и мой. Чувствах се горд със своята самота и мечтаех да се издигна като роден на свобода сокол високо над земните ограничения. Върнах се в Лондон, този водовъртеж от всевъзможни удоволствия и пороци — изминах главозамайващите кръгове на неговите наслади. В тъмните квартали на града, където мизерията ражда по-ужасни кошмари и от самия мен, започнаха да се носят слухове, от които дори пияниците и разбойниците се стряскаха. Пиех кръв с ненаситна жажда навсякъде, където можех да остана незабелязан, скрит в мръсния сумрак на бордеите. Но нямах желание да бродя вечно из подземията на града като плъх — наистина бях вампир, а също така и същество с големи, ужасяващи възможности. Знаех, че мога да подчиня цял Лондон. Затова изпълзях и влязох в светлите салони на обществото, в този блестящ свят на големи имения и балове. Минах през него и успях да го завладея.