Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Една вечер, докато танцувахме валс, устните й срещнаха моите. И двамата се дръпнахме мигновено. Августа наведе очи, засрамена и смутена, аз усетих как кръвта й се развълнува. Когато понечих да я прегърна отново, тя не ме отблъсна. Свенливо вдигна очи. Уханието на кръвта й ме замая. Отворих уста. Августа потръпна. Отметна назад глава и се опита да се освободи. После отново потрепери, изстена и когато се наведох над нея, устните й целунаха моите. Този път тя не се дръпна. Чак когато я чух тихо да хълца, отворих очи. Една жена мина по коридора към танцувалната зала. По гърба познах лейди Каролайн Лам.
По-късно вечерта, когато отивах да вечерям, пред мен се изправи Каро. В ръката си държеше нож. «Използвай тялото на сестра си», прошепна тя, «но поне ми изпий кръвта.» Усмихнах й се безмълвно и продължих. Каро се задави и политна назад — някакви дами се опитаха да й вземат ножа, а тя замахна с острието по ръката си. Вдигна порязаното към мен и викна: «Виждаш ли какво съм готова да направя за теб?! Изпий кръвта ми, лорд Байрон! Ако не искаш да ме обичаш, поне ми помогни да умра!» Целуна раната си и устните й се изцапаха с кръв. На следващата сутрин скандалът бе закуската за уличните клюкари.
Лейди Мелбърн ме посети вечерта. Изглеждаше бясна. Размахваше вестник. «Не бих нарекла това дискретност!» сопна се тя.
Вдигнах рамене. «Аз ли съм виновен, че ме гони някаква маниачка?»
«Щом вие го казвате, да, Байрон, виновен сте. Предупредих ви да не съсипвате Каролайн.»
Погледнах я лениво. «Но не бяхте достатъчно настоятелна, лейди Мелбърн, нали? Помните ли? Не пожелахте да ми кажете какво става, когато те обича вампир.» Поклатих глава. «Такава свенливост.»
Усмихнах се, а страните на лейди Мелбърн леко се обагриха. Тя преглътна, после се овладя. «Доколкото разбирам,» рече дамата с леден глас, «последната жертва на вашата любов е сестра ви.»
«Каро ли ви каза това?»
«Да.»
«Е, едва ли бих могъл да отрека», повдигнах аз рамене. «Това е доста интересно изпитание.»
Лейди Мелбърн поклати глава. «Вие сте невъзможен», рече накрая.
«Защо?»
«Защото нейната кръв…»
«Да, знам», прекъснах я. «Нейната кръв е мъчение за мен. Но мисълта, че мога да я загубя, ме изтезава не по-малко. С Августа, лейди Мелбърн, чувствам, че отново съм смъртен. С Августа миналото сякаш изчезва.»
«Разбира се», лейди Мелбърн не се изненада.
Намръщих се. «Какво искате да кажете?»
«Тя носи вашата кръв. Вие се привличате. Вашата любов не може да я унищожи…» лейди Мелбърн замълча. «Но вашата жажда, Байрон, вашата жажда ще я убие.»
«Моята любов не може да я унищожи?» бавно повторих аз.
Лейди Мелбърн въздъхна и протегна ръка да ме погали. «Моля ви», прошепна тя. «Не допускайте да се влюбите в сестра си.»
«Защо?»
«Мисля, че това е ясно.»
«Защото би било кръвосмешение ли?»
Лейди Мелбърн се разсмя горчиво. «И двамата не сме особено подходящи да съдим за морала.» Тя поклати глава. «Не, Байрон, не защото е кръвосмешение, а защото тя носи вашата кръв и това ви привлича. Вие не можете да й устоите.» Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. «Накрая ще трябва да я убиете. Знаете това. Не сега — ще го направите, може би по-късно, като минат години.»
Намръщих се. «Не. Не бих казал такова нещо.»
Лейди Мелбърн поклати глава. «Така е. Извинявайте, но е точно така. А нямате никакви други роднини.» Тя примигна. Сълзи ли имаше в очите й? Или се дължеше на вампирския блясък в тях? «Колкото повече я обичате», прошепна тя, «толкова по-трудно ще става.» Лейди Мелбърн ме целуна нежно по бузата и безшумно излезе от стаята. Не се опитах да я последвам. Останах да седя в тишината. През цялата нощ мислих над думите й.
Бяха се загнездили в сърцето ми като ледени отломки. Възхищавах й се — лейди Мелбърн бе най-опърничавата, най-мъдрата жена, която познавах. Нейната категоричност ме изплаши. От този миг нататък терзанията ми нямаха край. Разделях се с Августа, но животът ми изведнъж ставаше сив и скучен и аз отново се връщах при нея, при парфюма на нейната кръв. За мен тя бе съвършена — мила и добросърдечна, загрижена единствено за моето щастие. Как бих могъл въобще да помисля за убийство? И все пак през цялото време го мислех. Все повече и повече се уверявах в правотата на лейди Мелбърн. Обичах, жадувах и като че ли нямаше изход. «Опитах се, при това с всички сили, да надвия демона в себе си», писах на лейди Мелбърн, «но без особен успех.»
Колкото и да е странно, тези мъки ме раздвижваха. Все пак по-добре терзания, отколкото скука. По-добре морска буря, отколкото застояло блато. Умът ми, измъчен от противоречиви желания, копнееше отново да се изгуби в светския водовъртеж. Отново влязох в обществото, напорист и необуздан. Започнах да се опивам от гуляи, които преди ме оставяха равнодушен. Веселото ми настроение приличаше на треска. Казват, че в Италия по време на чума в костниците ставали страхотни оргии. Моите удоволствия, дори когато бяха в апогея си, се помрачаваха от сянката на смъртта. Представях си Августа да издъхва в ръцете ми, обезкръвена и бледа. Преплитането на живот и смърт, на радост и отчаяние, на любов и жажда за кръв, отново започна да ме тревожи — почти го бях забравил след похожденията с Лавлейс из Изтока. От доста време гледах на жертвите си единствено като на движещи се торби с кръв. Сега, когато жаждата ми отново стана неудържима като преди, започнах да съжалявам тези, които трябваше да убия. «Това ще ги утеши,» насмешливо ми каза лейди Мелбърн. Знаех, че е права, че съжалението у един вампир е само проява на лицемерна набожност. Въпреки това самоотвращението ми се върна. Започнах да убивам не толкова жестоко, да съзнавам, че заедно с кръвта отнемам чужд живот, да чувствам неговата неповторимост, дори когато искрата угасваше. Понякога си представях, че жертвата ми е Августа. Тогава усещах по-силно вината си, но и стремежът ми за наслада също се усилваше. Отвращението и насладата започнаха да се преплитат.