Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Моят приятел излезе напълно прав за „Чайлд Харолд“. Събудих се една сутрин прочут. Целият свят сякаш изведнъж направо полудя, както по поемата, така и по мен, автора — по-луд от героя си. Ухажваха ме, посещаваха ме, ласкаеха ме и ме желаеха — нямаше друга тема за разговор освен мен, нямаше друг обект на любопитство и хвалебствия. Но не моята поезия ми беше спечелила славата, не. Аз нито за миг не мислех така. Тайната се криеше в магическата сила на моите очи именно тя повали Лондон — въздействието на странната ми природа подчиняваше дукеси и виконти с такава лекота, сякаш бяха селянчета. Още щом влезех в някоя бална зала усещах, че е в краката ми. Оглеждах богатството и красотата, които се въртяха по пода и изведнъж хиляди очи ме поглеждаха с възторг, хиляди сърца ускоряваха своя ритъм под моя поглед. Все пак хората чувстваха, че не разбират това привличане — откъде биха могли да знаят нещо за вампира и неговия таен свят? Но аз бях наясно. Наблюдавайки своята империя отново си давах сметка какво означава да си повелител на мъртвите.
Въпреки всичко, въпреки многобройните доказателства за моята мощ, не се чувствах щастлив. Сред бедните се хранех с кръв, при аристокрацията — с безпомощното им възхищение. И в двата случая безпокойството ми не утихваше — то ме измъчваше като огън, проникваше до сърцевината на съществото ми. И ако не го задоволявах непрекъснато, заплашваше да ме погълне. Докато се мъчех да укротявам тези пламъци, душата ми вехнеше все повече и повече. Започнах отново да копнея за обикновена любов, която би могла да ме избави, падайки като хладен дъжд в сърцето ми. Къде ли бих могъл да намеря такава любов? Очите ми можеха да ми спечелят само роби. А тях ненавиждах, защото обичаха така, както птичето обича гърмящата змия. Нямаше защо да ги виня — погледът на вампира е смъртоносен и омайващ. Все пак, когато жаждата ми за кръв биваше задоволена, аз презирах силата си и чувствах, че макар и с болка, простосмъртните ми копнежи са още живи в мен.
Случи се така, че когато се намирах на върха на славата си, отидох на бала на лейди Уестморланд. Наобиколиха ме вечните тълпи от жени, молещи за една дума или дори за поглед. В тълпата имаше и една жена, която отвърна очи встрани. Помолих да ме представят, но ми бе отказано. Естествено, това ме заинтригува. Няколко дни по-късно отново видях същата дама. Този път тя се държа любезно с мен. Разбрах, че името й е лейди Каролайн Лам. Беше омъжена за сина на лейди Мелбърн, чийто дом в Уайтхол се славеше като най-модерния в града. На следващата сутрин посетих лейди Каролайн. Въведоха ме в нейната гостна, а тя ме очакваше облечена като паж.
„Байрон“, лениво каза лейди Лам, „водете ме във вашата карета.“ Усмихнах се, не казах нищо, но изпълних молбата й.
„Към доковете“, поръча тя на кочияша. Говорът й беше много чаровен, физически изглеждаше малко слабичка, но в одеждите на паж ми напомняше за Хайде. Вече бях решил да я имам, стига да мога. Лейди Каролайн изглежда си бе наумила същото.
„Вашето лице“, пошепна ми тя напрегнато, „струва ми се е моя съдба.“ След тези думи ме хвана за ръката. „Колко ледени са пръстите ви.“ Усмихнах се смутено, прикривайки недоволството си, а лейди Каролайн потрепери от удоволствие. „Да“, рече тя, целувайки ме неочаквано, „мисля, че любовта ви ще се окаже пагубна за мен. Направо ще ме унищожи!“ Идеята като че ли я въодушеви още повече. Отново страстно ме целуна, после се надвеси навън от каретата. „По-бързо!“, викна тя на кочияша. „По-бързо! Господарят ти изгаря от търпение да ме поквари!“
Сторих го в един вонящ хан край доковете. Обладах я веднъж до стената, после — втори път, както беше в костюма на паж. На Каро това много й хареса. „Колко е щастливо“, въздъхна тя, „да си обект на толкова необуздана страст. Аз съм опозорена, съсипана, о, ще се самоубия.“ Замълча, а после с дива страст отново ме целуна. „О, Байрон, какъв демон сте вие, какво коварно чудовище!“
Аз се усмихнах. „Вървете си тогава“, насмешливо й нашепнах. „Не знаете ли, че моите ласки са смъртоносни?“
Каро се изкиска и ме целуна. После изведнъж лицето й стана сериозно. „Да“, тихо каза тя, „мисля, че е точно така.“ Измъкна се от ръцете ми и побягна от стаята. Облякох се без да бързам и я последвах. Заедно се върнахме в Мелбърн Хаус.
Какво имаше предвид, когато ме нарече демон и чудовище? Дали не се досещаше за истината? Съмнявах се, но бях заинтригуван и исках да разбера. На следващия ден отново я посетих. Подарих й роза. „Разбрах, че ваша светлост обича всичко, което е ново и рядко в момента.“
Каро се вгледа в розата. „Така ли, милорд?“ прошепна „Аз пък си мислех, че това се отнася за вас.“ Разсмя се истерично и започна да къса листенцата на цвета. Когато вкусът й към мелодрама се позасити, тя ме взе за ръка и ме заведе в приемната на лейди Мелбърн.