Контейнери на смъртта

— Бих могъл да ви покажа още много неща, но ще ви кажа само това, че трябва да пазя най-много не картините или скулптурите, а ей това… — Сакагами показа един голям бюфет със стъклени врати. Тук, в кухнята, гласът му звучеше по-високо. В бюфета се пазеха английски сребърни прибори — чаши, ножове, вилици. През деветдесетте години, откакто съществува „Джошокаку“, не е имало нито един случай да изчезне прибор. Всеки сервиз е предназначен за петнайсет души; поръчани били европейски съдове, но съобразени с вкуса на японците. На всеки прибор се виждаше емблемата на „Кокубу“. На всичко — от високите чаши за сладолед до чашите за вино — бе поставена емблемата на „Кокубу“.

— Ние пазим тези съдове много грижливо, мием ги с изключителна предпазливост. — Виждаше се, че този проблем вълнува много Сакагами.

— Представям си какъв скандал ще стане, ако нещо се счупи — откликна съчувствено Хирано. — Просто легендата за счупената чаша, само че в съвременен вариант29…

— Най-лошо е, когато гостите помолят за някоя вещ за спомен.

— Как излизате от това положение?

— Само ако си остане между нас… — каза смутено Сакагами.

— Обещавам ви!

— В такива случаи подаряваме на гостите дубликат — поръчваме копия в същата фабрика; материалът е същият, така че дубликатът не може да бъде отличен от оригинала.

— А не се ли случва гостите да отнесат лъжички, вилички или други дреболии? — Хирано хич не можеше да повярва, че през деветдесетте години, откакто съществува сградата, не е изчезнала нито една вещ.

— Такива посетители не идват при нас — възрази сухо управителят. Изразът на лицето му говореше, че в хотела идват само избраници, между които не може да има несигурни хора. Но щом е така, как можеше да се обясни „стаята на щастието“ в такова солидно-заведение?

— Министерството на просветата се е обръщало не веднъж към нас с предложение сградата, заедно с всички произведения на изкуството, мебелите, приборите, да бъде обявена за паметник на културата, но ние винаги отказваме учтиво. Ще започнат да идват всякакви хора и всичко ще запустее отведнъж. Докато хотелът е в ръцете на „Кокубу“, възможно е да не бъдат пускани неканени гости. Каква полза от мизерните дотации? Ако се счупи дори само една скъпа чаша, с какво ще я замениш? Това е положението. Нали видяхте колко хубаво е запазена сградата в първоначалния й вид? Типична европейска сграда. И това е така, само защото компанията не допуска намесата на чужди хора. И аз ще предам всичко на моя приемник такова, каквото съм го приел.

Верноподаническият управител се чувствуваше главен лакей на семейство Кокубу. След като разгледаха кухнята, той покани Хирано в гостната. Една девойка донесе чашка ароматно кафе. И чашката беше украсена с емблемата на „Кокубу“.

— А защо не пускате тук журналисти? Нежелани гости ли са? — попита Хирано, като пиеше кафето си.

— Журналистите са невъзпитани хора. И при това колкото по-големи са вестниците или телевизионните компании, в които работят, толкова по-нахално се държат. Крещят под път и над път за правото си да събират информация, мислят, че им е позволено да ходят, където си щат. Да, признавам, че културните ценности са народно достояние, но това не означава, че в музеите може да се ходи с кални обувки. Ако откритият достъп заплашва културните ценности, техният стопанин има право да ги защити.