Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
„Аха, такива ли работи си чувал за мен? — казала тя. — Направи тогава опит: попитай какво искаш да знаеш, за да видиш дали мога да отговоря така, че да останеш доволен.“
Селянинът не чакал нова покана. Той казал, че е дошъл да узнае бъдещето на Остерйотланд. Нищо на света не му било така мило, както родината му и щял да бъде щастлив до последния си час, ако получел хубав отговор.
„Само това ли искаш да знаеш? — рекла ясновидката. — Тогава можеш да бъдеш доволен. Аз веднага мога да ти кажа, че Остерйотланд винаги ще има нещо, с което да превъзхожда другите страни.“
„Да, това е хубав отговор, милостива госпожо — казал селянинът, — и аз бих бил напълно задоволен, ако можех да разбера как ще стане това.“
„Как ще стане ли? — отвърнала жената. — Нали знаеш, че Остерйотланд и сега е прочута? Мислиш ли, че има в Швеция друга област, която да може да се похвали едновременно с два такива манастира като манастирите в Алвастра и във Врета и с такава хубава катедрала като катедралата в Линчьопинг?“
„Може и да е така — казал селянинът, — но аз съм стар човек и знам, че хората се променят. Страх ме е да не дойде време, когато никой няма да ни почита нито заради Алвастра, нито заради Врета, нито за хубавата ни катедрала.“
„Може би си прав — съгласила се жената от Улвоса, — но няма защо да се съмняваш в предсказанието ми. Аз ще издигна сега нов манастир във Вадстена и той ще се прочуе из целия Север. Мало и голямо ще ходи там на поклонение и всички ще прославят страната, която има такова свято място.“
Селянинът отговорил, че много се радва на това. Но той знаел, че всичко е преходно и се питал какво ще прославя страната, ако манастирът зъв Вадстена някой ден изпадне в забвение.
„Не е лесно да те задоволи човек — казала жената, — но аз виждам толкова далеч в бъдещето, че мога да ти отговоря. Преди манастирът във Вадстена да загуби обаянието си, край него ще се издигне замък, който ще бъде най-красивият на своето време. Крале и князе ще гостуват в него и ще се смята за чест на цялата страна, че има такова украшение.“
„И на това много се радвам — отвърнал селянинът. — Но аз съм стар човек и знам какво става с красотите на този свят. Ако замъкът западне, какво ще привлече тогава погледите на хората към тази страна?“
„Не е малко това, което искаш да знаеш — отвърнала жената от Улвоса, — но аз виждам толкова далеч, че забелязвам как се оживяват горите около Финспонг. Виждам как се издигат там леярни и ковачници и мисля, че цялата страна ще бъде на почит, защото произвежда желязо.“
Селянинът не отрекъл, че безкрайно се радва на това. Но ако нещата тръгнат зле, ако и железариите във Финспонг изгубят славата си, тогава Остерйотланд няма да има с какво да се похвали.
„Мъчно е да те задоволи човек — казала жената, — но далеч в бъдещето аз виждам как мъже, които са воювали в чужди страни, ще построят край бреговете на езерото чифлици, големи като замъци. Мисля, че тези чифлици ще донесат на страната не по-малка слава от всичко друго, което споменах.“
„Но ако дойде време, когато никой не ще цени големите чифлици?“ — упорствувал селянинът.
„Няма защо да се боиш — отвърнала жената. — Виждам как бликат лечебни извори в ливадите на Медеви край брега на Ветер. Сигурна съм, че изворите край Медеви ще донесат на страната такава слава, за която само можеш да мечтаеш.“
„Това, което чух, е голямо нещо — казал селянинът. — Но ако дойде време, когато хората ще търсят здраве при други извори?“
„Не се тревожи за това — отговорила жената от Улвоса. — Аз виждам как хората работят като мравки от Муталй до Мем. Те копаят канал напреко през страната и тогава името на Остерйотланд отново ще бъде на устата на всички.“
Но селянинът пак изглеждал неспокоен.
„Виждам как бързеите на река Мутала почват да въртят колела — казала жената от Улвоса и на страните и се появили две червени петна, защото почвала да губи търпение. — Чувам как гърмят чукове в Мутала и как тракат тъкачни станове в Норчьопинг.“
„Да, това е хубаво — съгласил се селянинът, — но всичко е променливо и мен ме е страх, че и това ще отмине и ще бъде забравено.“ Тогава жената изгубила търпение. „Ти твърдиш, че всичко е променливо — рекла тя, — но сега ще ти кажа нещо, което никога няма да се промени. Такива горди и упорити селяни като теб в тая страна ще има до края на света.“
Едва изрекла това и селянинът скочил щастлив и доволен, и почнал да й благодари за хубавия отговор.
„Най-после съм доволен“ — казал той.
„Сега наистина разбирам какво си мислел.“
„Мислех, милостива госпожо — продължил селянинът, — че онова, което създават кралете и монасите, господарите и градските търговци, трае само няколко години. Но като ми казвате, че в Остерйотланд винаги ще има горди и упорити селяни, аз съм сигурен, че страната ще запази честта си. Защото само онези, които крачат прегърбени от вечната работа над земята, могат да предават благосъстоянието и славата на страната от век на век.“