Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
А детето, щом се намери само в градината, веднага реши, че сега е удобно време да отиде на Токерн и да поговори с Яро. То отвори вратичката и тръгна надолу към езерото по тясната пътечка през ливадите. Докато къщата се виждаше, то вървеше съвсем бавно, но после почна да тича. Страх го беше да не го извика обратно майка му или някой друг. Не мислеше да прави нищо лошо, искаше само да убеди Яро да се върне, но чувствуваше, че другите в къщи няма да одобрят намеренията му.
Като стигна на брега, детето извика няколко пъти Яро. Почака известно време, но Яро не се показа. Видя много птици, които приличаха на дивата патица, но те прелитаха край него, без да му обръщат внимание, и то разбра, че това са други патици.
И тъй като Яро не се показа никаква, момченцето си каза, че сигурно ще я намери по-лесно, ако тръгне по езерото. На брега имаше цял куп хубави лодки, но те бяха вързани. Не беше вързана само една стара, пробита лодка, която никой не помисляше да използува. И Пер Ола се покатери с мъка в нея, без да гледа, че цялото й дъно е заляно с вода. Той не можеше да вдигне веслата, а започна да клати и люлее лодката. Сигурно нито един възрастен човек не би могъл да кара лодка из Токерн по този начин, но нали малките деца винаги имат чудната способност да се намерят точно там, където водата е дълбока и нещастието дебне. И скоро Пер Ола се носеше по Токерн и викаше Яро.
Като клатеше така старата лодка по езерото, цепнатините й се отваряха все повече и повече и тя почна да се пълни с вода. Пер Ола никак не се смущаваше от това. Той седеше на малката пейка на носа на лодката, викаше по всяка птица, която зърнеше, и се чудеше защо Яро не идва.
Най-после Яро съгледа Пер Ола. Тя чу, че някой я вика с името, което хората й бяха дали, и разбра, че момченцето е дошло на Токерн, за да я търси. Яро много се зарадва, че все пак един човек наистина я обичаше. Спусна се като стрела при Пер Ола, седна до него и се остави да я галят. И двамата бяха много щастливи, че отново се виждат.
Но изведнъж Яро забеляза в какво състояние е лодката. Тя беше наполовина пълна с вода и всеки момент можеше да потъне. Яро се опита да обясни на Пер Ола, че той трябва да излезе на брега, тъй като не може нито да лети, нито да плува, но Пер Ола не я разбра. Без да се бави нито миг, Яро се спусна да търси помощ.
След малко тя се върна, като носеше на гърба си едно джудже, много по-малко от Пер Ола. Ако не говореше и не се движеше, момченцето би го взело за кукла. Джуджето накара Пер Ола веднага да вземе тънкия дълъг прът, който лежеше на дъното на лодката, и да се опита да я избута към едно малко островче. Пер Ола го послуша и скоро двамата започнаха с общи усилия да бутат лодката. С няколко удара стигнаха до обраслото с тръстика островче и на Пер Ола му бе заповядано да слезе на сушата. В момента, когато стъпи на земята, лодката се напълни с вода и потъна на дъното.
Като видя това, момченцето разбра, че майка му и баща му много ще му се сърдят. То беше готово да се разплаче, ако нещо друго не отвлече вниманието му. На островчето кацна ято големи сиви птици и джуджето го заведе при тях. Там то почна да му разказва кои са те и какво говорят. Това беше толкова забавно, че Пер Ола забрави всичко друго.
През това време хората в чифлика бяха забелязали, че момченцето е изчезнало и почнаха да го търсят. Претърсиха стопанските постройки, погледнаха в кладенеца, надникнаха в килера, после тръгнаха по пътищата и пътечките, обиколиха съседните чифлици, за да проверят дали не е отишло там, и най-после слязоха да го търсят долу при Токерн. Но колкото и да се стараха, не можаха да го намерят. Най-после откриха следите на Пер Ола при лодките. Тогава забелязаха, че старата, пробита лодка я няма на брега и разбраха цялата работа.
Господарят и ратаите веднага се качиха на лодките и тръгнаха да търсят момченцето. Обикаляха Токерн до късно вечерта, но от детето нямаше нито следа. Ясно беше, че старата лодка е потънала и детето лежи мъртво на дъното на езерото.
Мръкна се, но майката на Пер Ола все още продължаваше да обикаля по брега. Всички бяха убедени, че детето се е удавило, но на нея не й се искаше да повярва това и продължаваше да го търси. Надничаше между тръстиките и коравата блатна трева и безспирно обикаляше тинестия бряг, без да забелязва, че краката й потъват дълбоко и че цялата е мокра. Беше безкрайно нещастна. Сърцето й се късаше. Не плачеше, но кършеше ръце и викаше детето си с висок, сърцераздирателен глас.