Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
На другата сутрин пак я заведоха на езерото. И този път тя скоро видя няколко патици. Но като забеляза, че идват към нея, развика се:
— Махайте се, махайте се! Внимавайте! Летете настрана! Зад тръстиката се крие ловец. Аз съм само примамка!
И тя наистина успя да ги отклони, преди да бяха достигнали на един изстрел разстояние.
Яро не можа да отскубне нито стръкче трева, толкова беше заета да се оглежда. Тя предупреждаваше всички птици, които се приближаваха. Предупреждаваше дори и гмурците, макар че ги мразеше, защото прогонваха патиците от най-хубавите им скривалища. Но не искаше никоя птица да загине зарад нея. И благодарение на бдителността й ратаят трябваше да се прибере, без да гръмне нито веднъж.
За нейна изненада Цезар нямаше такъв недоволен вид както предишния ден, а когато настъпи вечерта, той я захапа за гърба, занесе я до огнището и я сложи да спи между предните му лапи.
Но Яро вече не се чувствуваше добре в къщи, тя беше дълбоко покрусена. Като си помислеше само, че хората никога не са я обичали, сърцето й се свиваше. Когато господарката или малкото момченце идваха да я погалят, тя пъхаше човка под крилото си и се преструваше на заспала.
Много дни наред Яро продължаваше незавидната си служба и вече я познаваше целият Токерн. Една сутрин, когато викаше както обикновено: „Внимавайте, птици! Не се приближавайте до мен! Аз съм само примамка!“ — едно гнездо на гмурец доплува до островчето, на което беше вързана. Това не бе нещо много чудно. Гнездото беше миналогодишно и понеже гнездата на гмурците са направени така, че могат да плуват като лодки, често се случваше да се носят по езерото. Но Яро все пак се спря да погледа, защото гнездото идваше право към островчето, като че ли някой го управляваше.
Когато гнездото се приближи, Яро видя, че в него стои едно човече, най-малкото човече, което беше виждала някога, и го управлява с две пръчици. Това човече й извика:
— Яро, ела, колкото можеш по-близо до водата и бъди готова да отлетиш! Скоро ще бъдеш на свобода.
Не мина много време и гнездото стигна до брега, но малкият гребец не го напусна, а остана сгушен между клончетата и сламките. Яро също стоеше на едно място. Тя беше замряла от страх да не би да открият освободителя й.
После отнякъде долетя ято диви гъски. Яро се сепна и почна да ги предупреждава със силни викове, но въпреки това те прелетяха няколко пъти над островчето. Летяха много високо, по-високо от изстрел, но ратаят все пак гръмна два пъти по тях. Преди още да отзвучат изстрелите, хлапето скочи на брега, измъкна едно малко ножче и с няколко бързи движения сряза примката на Яро.
— Бягай сега, Яро, докато ратаят още не е напълнил пушката! — извика то, скочи в гнездото и отплува.
Ловецът, който гледаше към гъските, не забеляза, че Яро е освободена, но Цезар внимателно следеше какво става и когато Яро замахна с криле, спусна се към нея и я захапа за гърба.
Яро завика жално, а джуджето, което я беше освободило, каза спокойно на Цезар:
— Ако си толкова честен, колкото изглеждаш, ти няма да заставяш една добра птица да стои тук и да примамва другите към гибел.
Като чу тези думи, Цезар се озъби злобно, но в следващия миг пусна Яро.
— Бягай, Яро! — каза той. — Ти наистина си твърде добра, за да служиш за примамка. Аз исках да те задържа само защото без теб къщата ще бъде празна.
Пресушаването на езерото
Сряда, 20 април
Без Яро в къщата наистина почувствуваха голяма празнота. На кучето и котката времето се струваше дълго, защото нямаше за кого да се карат, а на господарката й липсваше веселото квакане, с което Яро я посрещаше всеки път, когато се връщаше в къщи. Но най-много тъгуваше за нея малкото момченце Пер Ола. То беше едва на три годинки и беше единствено дете. Досега то не бе имало такъв другар в игрите като Яро. Откакто чу, че Яро се е върнала при патиците в Токерн, не можеше да се примири с това и почна непрекъснато да мисли как да я върне.
Пер Ола дълго бе разговарял с Яро, докато тя лежеше в кошницата си, и беше убеден, че патицата го разбира. Той помоли майка си да го заведе при езерото, за да намери Яро и да я убеди да се върне пак при тях. Майка му не искаше и да чуе, но той не се отказа да изпълни плана си.
На другия ден след изчезването на Яро Пер Ола излезе в градината. Както обикновено той почна да си играе сам, но Цезар лежеше на стълбите и когато майката извеждаше детето, каза:
— Наглеждай Пер Ола, Цезар!
Ако всичко си беше както обикновено, Цезар щеше да обърне внимание на тази заповед и детето щеше да бъде така добре пазено, че никаква опасност нямаше да го заплашва. Но тези дни Цезар не приличаше на себе си. Той знаеше, че селяните, които живеят около Токерн, сериозно мислят да пресушат езерото и почти са решили да направят това. Патиците щяха да си отидат и Цезар вече нямаше да види почтен лов. Това нещастие така го тревожеше, че забрави да надзирава Пер Ола.