Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
В това време кучето Цезар, което бе проследило господарката си до езерото, се приближи до нея, хвана я за полата и я задърпа.
— Какво правиш, Цезар? — извика тя, като се опита да се освободи. Но после изведнъж избухна: — Да не би да знаеш къде е Пер Ола?
Цезар залая весело и се спусна напред. Уверена, че той знае къде е Пер Ола, господарката хукна след него и скоро чу детски плач.
С Палечко и птиците Пер Ола бе прекарал най-веселия ден в живота си, но сега се бе разплакал, защото беше гладен и се страхуваше от тъмнината, й много се зарадва, когато баща му, майка му и Цезар дойдоха да го приберат.
XX
Предсказанието
Петък, 22 април
Една нощ, когато спеше на едно островче в Токерн, момчето се събуди от плясъка на весла. То отвори очи, но веднага почна да премигва, заслепено от силна светлина.
Отначало не можеше да разбере какво свети толкова силно в езерото, но скоро съгледа край тръстиките лодка, на кърмата на която гореше катранена факла, закрепена на желязна подставка. Червената светлина на факлата се отразяваше в тъмното като нощ езеро. Ярката светлина сигурно привличаше рибите, защото край нея се виждаха във водата множество черни сенки, които непрекъснато се движеха и сменяха местата си.
В лодката седяха двама старци. Единият гребеше, а другият седеше на кърмата и държеше в ръката си късо копие с груби, извити на върха куки. Онзи, който гребеше, сигурно беше беден рибар. Той беше дребен, слаб и загорял от слънцето, а палтенцето му беше тънко и износено. Виждаше се, че, е свикнал да излиза навън по всяко време, без да обръща внимание на студа. Другият беше охранен, добре облечен и приличаше на тежък, самоуверен чифликчия.
— Спри тука! — каза чифликчията тъкмо когато стигнаха пред островчето, на което спеше момчето. После бързо хвърли копието във водата. Когато го изтегли обратно, с него се показа от дълбочината една дълга, хубава змиорка.
— Погледни! — каза той, като освобождаваше змиорката от куката. — Бива си я. Мисля, че засега наловихме достатъчно, можем вече да се прибираме.
Но другарят му седеше, без да вдигне веслата, и се оглеждаше. — Колко хубаво е езерото тази вечер! — каза той, И наистина беше така. Водата бе съвсем спокойна и гладка с изключение на следата, която лодката оставяше след себе си. Под светлината на факлата тази следа блестеше като златна пътека. Небето беше ясно, тъмносиньо и гъсто обсипано със звезди. Островчетата закриваха брега. Само на запад се издигаше върхът Омберг, висок и мрачен, много по-могъщ от обикновено, и изрязваше голям триъгълник в небосвода.
Другият обърна глава, за да не му пречи светлината, и също се огледа. — Да, Остерйотланд е красива страна — каза той, — но най-хубавото не е красотата й.
— А кое й е най-хубавото? — попита гребецът.
— Това, че винаги е била славна и почитана страна.
— Вярно, че е така.
— И че завинаги ще си остане такава.
— Отде знаеш? — попита гребецът. Чифликчията се изправи и се подпря на копието.
— Има една стара история, която в нашия род се предава от баща на син. В нея се разправя какво ще стане с Остерйотланд.
— Разкажи ми я тогава — помоли гребецът.
— Ние обикновено не я разказваме на кой да е, но от един стар приятел няма защо да я крия.
— В Улвоса в Остерйотланд — продължи той и по тона му личеше, че разказва нещо, което е чул от други и знае вече наизуст — живеела преди много години една жена, която гадаела бъдещето и предсказвала на хората какво ще им се случи така точно и сигурно, като че ли вече се е случило. Тя се прочула навред с това и, разбира се, отблизо и далеч се стичали хора, за да научат добро ли ги чака, или зло.
Един ден, когато жената от Улвоса седяла в стаята си к предяла, както бил обичаят едно време, в стаята влязъл беден селянин и седнал на скамейката до вратата.
„За какво ли мислите, милостива госпожо?“ — попитал след известно време селянинът.
„Мисля си за възвишени и свети неща“ — отвърнала тя. „Ами мога ли да попитам за нещо, което ми е легнало на сърцето?“ — рекъл селянинът.
„Знам какво ти е легнало на сърцето: дали ще събереш много жито от нивата си. Кралят пък се допитва до мен какво ще стане с короната му, а папата — какво ще стане с ключовете на папския престол.“
„Да, не е лесно да се отговаря на такива въпроси — казал селянинът, — Чувал съм също, че няма човек, който да си е отишъл оттук доволен от получения отговор.“
При тези думи жената от Улвоса си прехапала устните и се понадигнала на стола.