Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Кар
Около дванадесет години преди Нилс Холгерсон да започне пътуването си с дивите гъски, един собственик на мини в Колморден решил да се отърве от ловджийското си куче. Извикал горския пазач, казал му, че не иска да държи вече кучето, защото гонело всички овце и кокошки, които му се мернели, и помолил горския да вземе кучето със себе си в гората и да го застреля.
Пазачът вързал кучето и го повел към едно място в гората, където застрелвали и заравяли престарелите кучета от чифлика на господаря. Той не бил лош човек, но бил готов да застреля кучето, защото знаел, че то гони не само овци и кокошки. Много често ходело в гората и давело зайци и глухари.
Кучето било малко, черно, с кафяво петно на гърдите и кафяви предни лапи. Казвало се Кар и било толкова умно, че разбирало всичко, което говорят хората. Когато пазачът го повел, то много добре знаело какво го чака, но с нищо не се издавало. Нито навеждало глава надолу, нито свивало опашка между краката, а потичвало все така безгрижно както винаги.
То много държало да не се разбере, че го е страх тъкмо защото вървели през тази гора. Тя се издигала висока и дива. Както сред хората, така и между животните била известна с това, че от много години никой не бил отсякъл нито дръвче от нея. Господарят не позволявал дори да разчистят гъсталаците и тя си растяла на свобода. Една тъй добре пазена гора представлява естествено чудесно убежище за животните и те се били стекли в нея на големи стада. Наричали я Мирната гора и я смятали за най-сигурното място в цялата околност.
Като минавали през гората, кучето си спомнило какво страшилище е било за малките животни, които живеели в нея. „Колко ли ще са доволни, Кар, ако знаят накъде са те повели!“ — мислило си то, като размахвало опашка и лаело весело, за да не разберат колко го е страх.
„На какво щеше да прилича животът, ако не можех от време на време да отида на лов? — казвало си то. — Който иска, нека съжалява. Аз не съжалявам за нищо.“
Но в същия миг с него станала някаква промяна. Вдигнало глава нагоре, като че се готвело да почне да вие. Престанало да подскача около горския и тръгнало кротко след него. Ясно било, че си е спомнило нещо неприятно.
Било тъкмо в началото на лятото. Кошутите наскоро били родили малките си и предната вечер кучето успяло да отдели едно еленче на около пет дни от майка му и да го вкара в тресавището. Там то го гонило насам-натам не за да го хване, а просто да се позабавлява на страха му. Майката знаела, че тресавището е дълбоко и че не може да издържи голямо животно като нея, затова стояла на брега. Но тъй като Кар гонел еленчето все по-навътре и по-навътре, най-сетне и тя влязла в тресавището, изпъдила кучето, извикала рожбата си и тръгнала към брега. Кошутите са по-ловки от другите животни в изкуството да вървят по несигурна и опасна почва и известно време изглеждало, че ще успее да излезе благополучно на брега. Но когато била вече съвсем близо, една туфа, на която била стъпила, потънала надолу и тя хлътнала заедно с нея. Опитала се да се измъкне, но не могла да намери твърда опора и почнала да затъва все повече и повече. Кар стоял на брега и не смеел да си поеме дъх, но като разбрал, че кошутата няма да може да се спаси, хукнал да бяга с всички сили. Представил си какъв бой ще яде, ако разберат, че е подмамил кошута към гибел, и така се уплашил, че се спрял чак в къщи.
Това си спомнило сега кучето и то го натъжило повече от всички други злини, които било направило. То не желаело смъртта нито на кошутата, нито на малкото й и те загинали просто поради лекомислието му.
„Може би още са живи! — минало му изведнъж през ума. — Когато избягах, не бяха потънали съвсем. Може да са се спасили някак.“
Обхванало го непреодолимо желание да разбере, докато още не било късно, какво е станало с тях. Усетило, че пазачът не държи каишката много здраво, скочило внезапно настрана и се освободило. После се спуснало през гората към тресавището толкова бързо, че докато пазачът вдигне пушката и се прицели, то изчезнало.
На пазача не му оставало нищо друго, освен да тръгне по следите му и като го настигнал при тресавището, видял, че то стои на една туфа на няколко метра от брега и вие, колкото му глас държи. Решил да разбере какво значи това, хвърлил пушката и тръгнал на четири крака през тресавището. След малко видял кошутата, която лежала мъртва, а до нея се притискало малко еленче. То било още живо, но толкова изтощено, че не можело да се движи. До еленчето стоял Кар. Той ту се навеждал и го ближел, ту вдигал глава и високо виел за помощ.
Горският пазач занесъл малкото у дома си и го затворил в обора. После взел няколко души на помощ, за да извадят от тресавището умрялата кошута, и едва след като свършил това, се сетил, че трябвало да застреля Кар. Извикал кучето, което през всичкото време вървяло подире му, и отново тръгнал през гората.