Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Ема беше щастлива като гледаше любимия си толкова здрав. Посочвайки кормчията Унгер, тя каза на болния:
— Всъщност ти изобщо не се нуждаеш от това богатство, тъй като хасиендата Дел Ерина ще принадлежи на нас. Не би ли го поделил с твоя брат?
Болният кимна усмихнато и отвърна:
— Братко, моето притежание е и твое. Не спомена ли, че имаш син?
— Да. У дома имам съпруга и дете — отговори кормчията. Той започна да разказва за близките си, живо подпомаган в описанието от Стернау. Болният слушаше изпълнен с внимание и накрая каза:
— Момчето е щедро надарено и трябва да получи подобаващо образование. В лицето на Главния лесничей имаш могъщ доброжелател, но това все пак си е зависимост. Необходимите средства ще получиш от мен. Та нали съм ти брат, чичо на твоя хлапак.
Честният кормчия отклони намерението, ала срещна от присъстващите задружен отпор. Педро Арбелец изрази същите възгледи като останалите. И къде на шега, къде сериозно бе решено половината от частта, която Гърмящата стрела бе получил от Кралското съкровище, да принадлежи на малкия Курт Унгер от Райнсвалден.
Привечер болният отново се почувства уморен и заспа. Ема остана при него, а другите отидоха да вечерят. Офицерите отсъстваха. След неотдавнашния инцидент те счетоха за уместно да се уединят и хранят по стаите си.
След вечеря Стернау заяви, че му се налага да поработи несмущавано в жилището си. Не искаше да се забележи отсъствието му. Като изчака подходящия миг, той взе оръжията си, напъха по джобовете кърпи и ремъци и се промъкна в една от необитаемите стаи, които гледаха към задния двор. В своята беше оставил да гори свещ, та да се мисли, че си е вътре. После заключи вратата отвътре и взе ключа със себе си. Отвори прозореца, скочи навън и отново го придърпа. Сега се прокрадна през двора и се метна през оградата. Така се добра благополучно до полето, без някой да го е забелязал, заобиколи хасиендата и пое към ладрийос.
Вярно, че бе тъмно, ала неговите обучени очи тъй добре различаваха местността, че не се опасяваше да обърка посоката. По време на своите скитания из пущинаците бе свикнал да върви с недоловими стъпки. Така и днес щеше да бъде забелязан само от един, върху който чисто и просто щеше да връхлети. Когато сметна, че е наближил ладрийос, удвои предпазливостта и накрая започна да се придвижва само с пълзене. Внезапно спря и пое дълбоко въздух.
«Какво е това» — помисли си той. — Мирише на изгоряло, примесено с ухание на печено месо. Струва ми се, че бандита е или много глупав, или пък прекалено дързък, та е запалил огън. На равно не може да е, защото ще го забележат. А понеже миризмата на печено не се разнася надалеч, значи е някъде наблизо. Да видим все пак!»
Стернау запълзя към миризмата и скоро достигна описаната по-горе хлътнатина. Тя имаше не повече от седем метра в диаметър и три в дълбочина. По периферията й растяха храсти, сред които се притаи. Сега видя човека, който седеше долу край малък огън и печеше диво зайче. Полунощ съвсем не бе далеч и Стернау се нагласи възможно най-удобно в скривалището си. Мъжът започна да яде заека с такъв апетит, че скоро не остана почти нищо. Край него лежеше една двуцевка, а в пояса му бе затъкнат нож. Беше здрав и крепко сложен, ала Стернау констатира, че не би му било трудно да надвие човека, без да вдига голям шум.
Така чакаше, докато му се стори, че долавя тихи стъпки. Беше достатъчно умен да се скрие от противоположната на хасиендата страна, поради което не се опасяваше, че ще бъде забелязан от приближаващия се. Стъпките станаха по-отчетливи. Мексиканецът също се ослуша и се надигна. Храсталаците на отсрещната страна се разтвориха и се появи фигурата на ротмистъра, осветена от слабите отблясъци на огъня.
— А бе, ти луд ли си? — сгълча го Вердоха.