Златото на Кивира

Нора остави чашата си.

— Не е възможно.

Слоун сви рамене.

— Сама се увери.

— Точно това възнамерявам да направя.

Нора отиде в подножието на скалите и пое по посока на часовниковата стрелка. Виждаше стъпките, които другата жена бе оставила в пясъка, докато беше търсила артефакти. Извади бинокъла си и систематично огледа скалите, кухините и скалните первази. На всеки двадесетина крачки спираше и повтаряше процедурата. Утринната светлина нахлуваше в долината и с всяка следваща минута хвърляше нови сенки. При всяко спиране Нора напрягаше очи да забележи нещо — изсечена в камъка вдлъбнатина, избелял петроглиф, каквото и да е, стига да предполагаше човешко присъствие. След като направи пълна обиколка, тя прекоси долината от север на юг и от изток на запад, многократно прегази потока и продължи да се взира в стените.

След час и половина се върна в лагера, мокра и уморена, и мълчаливо седна до Слоун, която също мълчеше с наведена глава и вперила очи в пясъка, разсеяно чертаеше кръг с пръчка.

Нора се замисли за баща си и за всички ужасни неща, които майка й бе говорила за него през годините. Нима щеше да се окаже права? Наистина ли на него не можеше да се разчита?

В продължение на десетина-двадесет минути безмълвно седяха край гаснещия огън, смазани от огромната тежест на невъобразимия провал.

— Какво ще кажем на другите? — накрая попита Нора.

Слоун рязко отметна късата си коса назад.

— Ще го направим както трябва — отвърна тя. — Вече не можем да се върнем, без да изпълним всички формалности. Както каза снощи, ще донесем уредите, ще направим археологическо проучване на долината. И после ще се приберем у дома. Ти в своя кабинет, а аз… — Слоун замълча за миг. — При баща ми.

Докато говореше, на лицето й се изписа измъчено изражение. Тя се обърна към Нора. Погледът й омекна.

— Но ето че мрънкам като егоистична ученичка — рече Слоун й пак се усмихна. — След като всъщност трябва да утешавам теб. Не мога да изразя колко много съжалявам, Нора. Знаеш, че всички повярвахме в мечтата ти.

Нора вдигна поглед към тъмните скали, по чиято гладка повърхност нямаше нито следа от пътека. В цялата система от каньони не бе открила руини и този тук не правеше изключение.

— Просто не мога да повярвам — промълви тя. — Не мога да повярвам, че ви домъкнах тук, хвърлих на вятъра парите на баща ти, рискувах живота ви и убих конете ей така за нищо.

Слоун хвана ръката й и успокоително я стисна. После се изправи.

— Хайде — каза тя. — Другите ни чакат.

Нора прибра съдовете и спалния чувал и уморено натовари раницата си. Чувстваше устата си болезнено пресъхнала. Мисълта за идващите дни — формалностите, работата без никаква надежда — беше непоносима. Отново погледна скалата и различи същите особености, които бе видяла предишния ден. Утринната светлина падаше под друг ъгъл и огряваше по-ниските скали. Очите й инстинктивно се плъзнаха по пясъчника, ала той си оставаше гладък и гол. Тя повдигна поглед по-нагоре.