Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
И тогава видя нещо: една-единствена плитка бразда на дванадесетина метра височина. Слънчевите лъчи идеално я осветяваха. Можеше да е естествена, всъщност навярно наистина беше естествена. Но Нора въпреки това затършува в раницата си за бинокъла. Фокусира го и отново погледна. И ето: малка вдлъбнатина, привидно увиснала в пространството на тридесетина сантиметра под тесен перваз. През бинокъла тя не изглеждаше толкова естествена. Но къде бе останалата част от пътеката?
Когато насочи бинокъла си по-надолу, видя отговора: част от повърхността на скалата под самотата вдлъбнатина наскоро се беше свлякла — онзи оксидиран пласт, който бе покрил пясъчника през вековете — и разкриваше по-светло ядро. Доказателството беше в подножието на стената — купчина чакъл. Сърцето й бясно се разтуптя. Обърна се и видя, че Слоун любопитно я наблюдава.
Тя й подаде бинокъла.
— Погледни натам.
Слоун проучи мястото. Тялото й внезапно се напрегна.
— Това е стъпало „мокви“ — задъхано каза тя. — Горният край на пътека. Останалите стъпала трябва да са се срутили. Господи, погледни купчината чакъл отдолу! Как може да съм толкова глупава? Търсех фрагменти и изобщо не ми хрумна…
— Свличането трябва да е станало, след като баща ми е видял пътеката — рече Нора. Ала Слоун вече ровеше в раницата си за катераческо въже. — Какво правиш?
— Няма проблем — беше отговорът. — Това изкачване ще е фасулска работа.
— Горе ли се качваш?
— Естествено.
Слоун припряно подготви снаряжението си, после събу туристическите обувки и нахлузи катерачески.
— Ами аз? — попита Нора.
— Какво ти?
— За нищо на света няма да те пусна горе без мен.
Слоун се изправи и започна да навива въжето.
— Катерила ли си се някога?
— Случвало се е.
— Ами ръцете ти?
— Добре са — упорстваше Нора. — Ще си сложа ръкавиците.
Слоун се поколеба за миг.
— Не нося снаряжение и за теб, така че ще трябва да ме следваш без ремъци.
— Няма проблем.
— Тогава да вървим — със сияйна усмивка каза Слоун.
След малко бяха вече в подножието на скалата. Слоун помогна на Нора да увие въжето около тялото си, потри ръце и се обърна към пясъчника.
— Качваме се — с ясен глас извика тя.
После предпазливо и ловко започна да се катери, като подрънкваше с карабинерите си. Нора постепенно отпускаше въжето. Когато стигна на четири й половина метра височина, Слоун спря, заби първата халка в една цепнатина, изпита здравината й и прокара въжето през нея. След това продължи нагоре. По някое време извика „Камъни!“ и Нора се отдръпна, за да избегне дъжда от чакъл. След малко Слоун стигна до единствената вдлъбнатина и се прехвърли върху перваза над нея. Там заби котвата си и завърза въжето.
Последва кратко мълчание.
— Виждам път! — след няколко секунди възкликна Слоун. Викът диво отекна из долината. — Продължава шейсетина метра нагоре и изчезва зад първата скална тераса. Нора, градът трябва да е скрит в нишата точно над нея!
— Идвам! — извика Нора.
— Не бързай, следвай тебеширените ми знаци. Катери се с вътрешната страна на ходилата си. Опорите са тесни.
— Ясно — отвърна Нора и освободи въжето от долната халка.
Пое нагоре по скалата. Мъчително съзнаваше, че движенията й не се отличават с грацията и увереността на Слоун. След няколко минути мускулите на ръцете и прасците й започнаха да треперят от напрежение. Въпреки ръкавиците върховете на пръстите й страшно я боляха. Усещаше, че Слоун държи въжето по-опънато от обикновено и й бе признателна за помощта.
Когато наближи единственото стъпало, десният й крак изгуби опора. Бинтованите й ръце не успяха да компенсират и тя започна да се хлъзга надолу.
— Помогни ми! — извика Нора.
Въжето мигновено се опъна.
— Наведи се навън от скалата! — чу вика на Слоун. — Аз ще те изтегля!
Задъхана, Нора се изкатери, като се остави Слоун да я издърпа през последните няколко метра до перваза. После се изправи на треперещите си крака и заразтрива пръстите си. От тази височина се виждаше, че стената на каньона се издига нагоре под ужасяващ ъгъл. Поне не бе отвесна, а и склонът постепенно ставаше по-полегат. Слоун имаше право: макар че не се забелязваше от земята, оттук пътеката се виждаше ясно.