Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
След десет минути свалиха пастата от огъня, изцедиха я и прибавиха втория пакет. От тенджерата мигновено се разнесе апетитно ухание.
— Кускус с подправки — прошепна Слоун. — Бонароти е истински цар, нали?
След кускуса преминаха на пакета на Слоун, леща със сушени на слънце зеленчуци в телешки бульон с къри, после изчистиха съдовете. Нора изсипа раницата си и я остави върху мекия пясък до огъня. После съблече повечето си мокри дрехи, вмъкна се в спалния си чувал, отпусна се по гръб и вдъхна от чистия въздух в каньона, загледана в купола от звезди. Въпреки окуражителните думи, с които по-рано бе успокоила Слоун, и изключителната вечеря не можеше напълно да се избави от собствените си опасения.
— И какво ще открием утре, Нора? — прозвуча изненадващо близо в мрака дрезгавият глас на Слоун.
Нора се понадигна на лакът и я погледна. Другата жена седеше по турски върху спалния си чувал и се решеше. Дънките й изсъхваха на един недалечен клон, а широката й риза беше преметната върху босите й колене. Мъждукащата светлина рязко подчертаваше широките й скули и придаваше на красивото й лице загадъчен екзотичен вид.
— Не знам — призна Нора. — Според теб какво ще открием?
— Кивира — почти прошепна Слоун.
— Допреди час не беше толкова сигурна.
Слоун сви рамене.
— О, ще го намерим! — повтори тя. — Баща ми никога не греши.
На лицето й бе изписана обичайната ленива усмивка, ала нещо в гласа й подсказваше, че не се шегува.
— Разкажи ми за твоя баща — каза Слоун.
Нора пое дълбоко дъх.
— Ами истината е, че на пръв поглед той беше обикновен ирландски неудачник. Пиеше много. Винаги имаше някакви планове. Мразеше истинската работа. Но знаеш ли? — Тя погледна Слоун. — Той беше най-добрият баща на света. Обичаше ни. По десет пъти на ден ни казваше, че ни обича. Това беше първото нещо, което ни казваше сутрин, и последното, което ни казваше вечер. Не познавам по-мил човек. Водеше ни на почти всичките си приключения. Ходехме навсякъде с него, търсехме неизвестни руини и съкровища, обикаляхме с детектори за метал някогашни бойни полета. Като археоложка направо се ужасявам при мисълта какво сме правили; Ходили сме на експедиция в Планината на суеверието да търсим Изгубените рудници на Холандеца, прекарахме цяло лято в пустинята Хила да търсим златната мина на Адамс… Такива неща. Чудя се как сме оцелели. Майка ми не можеше да търпи всичко това и накрая подаде молба за развод. За да си я върне, той се отправи да търси Кивира. И повече не чухме нищо за него — докато пристигна това старо писмо. Но аз станах археоложка точно заради него.
— Мислиш ли, че е жив?
— Не — отвърна Нора. — За това не може да става и дума. За нищо на света нямаше да ни изостави.
Тя пое от уханния нощен въздух в гърдите си. Над каньона се бе спуснала тишина.
— И твоят баща е забележителен човек — обади се Нора.
Внезапно тънка блестяща линия проряза мрачното небе.
— Падаща звезда — промълви Слоун. Тя замълча за миг. — По-рано каза същото. Предполагам, че е вярно. Той е забележителен баща. И очаква от мен да съм още по-забележителна дъщеря.
— Как така?
Слоун продължаваше да се взира в небето.
— Може да се каже, че той е от онези бащи, които поставят почти неизпълними изисквания пред децата си. Винаги трябваше да съм достойна за него. Позволяваше ми се да каня вкъщи само приятели, които могат да водят интелектуални спорове на вечеря. Но всичко, което правех, никога не го задоволяваше и дори сега баща ми не вярва, че ще успея в живота.
Тя поклати глава.
— И досега си спомням един случай. Бях в седми клас. Учителят по пиано организира рецитал. Бях подготвила една адски трудна инвенция на Бах и много се гордеех със себе си. Обаче учителят имаше една друга ученичка, Урсула Рейн, която беше истински вундеркинд. Сега преподава в консерваторията „Джулиард“. Както и да е, тя свири точно преди мен и изпълни оня валс на Шопен два пъти по-бързо от обикновеното. — Лицето й помръкна. — Когато я чу, баща ми ме накара да станем и да си тръгнем. Бях страшно сърдита и засрамена. Адски дълго се бях упражнявала и си мислех, че той се гордее с мен… А, измисли си някакво оправдание, каза, че го смущавал стомахът или нещо подобно. Обаче аз знаех истинската причина: не можеше да понесе да съм втора. — Слоун се засмя. — Все още се удивлявам, че пожела да участвам в тази експедиция.