Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Слоун избухна в своя гърлен зноен смях.
— Много благодаря — каза тя. — Сега ще се катеря по скалите всеки път, щом усетя ветрец.
Каньонът продължаваше да се стеснява и спуска надолу през поредица вирове, пълни с шоколадова на цвят вода. Понякога беше дълбока само два и половина сантиметра й покриваше плаващи пясъци, друг път бе по-дълбоко от човешки ръст. Вировете бяха свързани помежду си с тесни проходи, през които трябваше да се провират странично, носейки раниците си на ръце. Над тях в каньона бяха заседнали огромни откъснати скали и хвърляха зловещи кафеникави сенки.
След половинчасов мъчителен преход стигнаха до малък водопад, изливащ се в особено дълъг и тесен вир. Отвъд него се виждаше слабо сияние. Нора тръгна първа, нагази във вира и заплува към камък, вклинен между стените на около метър и осемдесет над земята. От него се спускаше плътна завеса от бурени и корени, през които нахлуваха снопове светлина.
Тя пропълзя под камъка и спря при гъстата завеса, за да изцеди мократа си коса.
— Като вход към нещо магическо — каза Слоун, когато се приближи. — Но какво?
Нора я погледна за миг. После сключи ръце и се провря през гъсталака.
Макар да не беше силна, светлината на привечерното слънце й се стори ослепителна след прехода по тесния лъкатушен каньон. Когато очите й се приспособиха, Нора видя малка долина. Потокът постепенно се разширяваше. Заливните тераси бяха осеяни с натрошени скали, многократно носени от пороища. По бреговете растяха канадски тополи, чиито дебели дънери бяха ожулени и затрупани с наноси. В средата на долината реката беше прорязала материковата скала и двата й бряга бяха обрасли с тополи, ниски дъбове, храсти и диви цветя.
Долината излъчваше уют. Беше дълга по-малко от половин километър и широка двестатина метра — райско кътче сред червения пясъчник. Меката слънчева светлина падаше върху цветя с всевъзможни ярки багри. По небето над скалистите върхове се носеха пухкави облачета, огрени от привечерните лъчи.
След дългото пълзене по мрачния тесен каньон тази красива долина бе като изгубен свят. Всичко в нея — големината й, заобикалящите я високи стени, невероятната й отдалеченост, огромните трудности по пътя дотук — изпълваха Нора с усещането, че е открила непознат рай. Докато унесено се оглеждаше наоколо, се надигна ветрец. Когато дърветата зашумоляха, от ресите им се отделиха мъхчета и се понесоха в ленивия въздух като блестящи петънца уловени лъчи.
След малко Нора се обърна към Слоун, по чието лице бе изписано напрегнато изражение на спотаено вълнение. Кехлибарените й очи пламтяха, докато обхождаше с поглед долината и скалите.
Пъргава като котка, Слоун безшумно тръгна по брега на плиткия поток към дъното на долината. Нора изостана. Благоговението й от красотата беше примесено с нова увереност: това бе откритата от баща й долина. И с тази увереност й хрумна нова мисъл, ужасяваща в своята внезапност. Дали това място беше колкото красиво, толкова и страшно? Дали щеше да открие бащините си останки някъде на дъното на каньона или скрити на скалните первази?
Ала това чувство изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило. Някой беше намерил и пратил неговото писмо. Това само по себе си бе загадка, която постоянно я гризеше. Но поне означаваше, че костите на баща й лежат някъде другаде, по-близо до цивилизацията. И все пак мина известно време, преди да последва Слоун към високия пясъчен бряг, осеян с камъни. Тополовата горичка хвърляше приятна сянка.
— Какво ще кажеш да пренощуваме тук? — попита Слоун и пусна раницата си на земята.
— Идеално — отвърна Нора. Тя свали собствената си раница, откопча ремъците на мокрия спален чувал, изтърси го и го провеси на един храст.
После инстинктивно насочи поглед към високите скали, които ги заобикаляха от четири страни, извади водоустойчивия си бинокъл от раницата и започна да разглежда скалните стени. Пясъчниковите зъбери се издигаха почти отвесно от дъното на каньона, тук-там прошарени с по-меки пластове, ерозирдни и образували кухини. В отсрещния край на долината се бяха свлекли купчина огромни камъни. Ала никъде нямаше следи от пътека или руини.
Нора се отърси от внезапно обзелото я съмнение и си напомни, че ако древният град е бил на открито, отдавна са щели да го намерят. Евентуалните пещери и ниши по скалните первази не можеха да се видят отдолу. Тъкмо такива места бяха обитавали анасазите.