Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Баща й обаче бе видял пътека, изсечена в скалите. Тя отново плъзна поглед по подножието на скалните стени. Не видя нищо друго, освен гладък червен пясъчник.
Нора се обърна към Слоун, която вече бе приключила с огледа на скалите и вървеше в подножието им, напрегнато вторачена в земята. „Търси керамични фрагменти и кремъчни отцепи“ — одобрително си помисли тя. Това бе подходящ начин да се открият скрити руини, разположени нависоко. На всеки петнадесетина метра Слоун спираше и се взираше нагоре в търсене на издайническите плитки вдлъбнатини, които сигнализират за пътека.
Нора пъхна бинокъла в мокрите си дънки и също закрачи по стръмния бряг на потока, като търсеше следи от човешко присъствие в ерозиралия му профил. Знаеше, че трябва да използват оставащото до залез слънце време, за да накладат огън и да си приготвят вечеря, ала също като Слоун изпитваше непреодолимо желание да продължи търсенето.
След десет минути стигна до другия край на долината. Там потокът изчезваше в поредния каньон, много по-тесен от предишния. По червените скали от двете страни пълзяха скални первази и от клисурата се носеше звук на падаща вода. Нора предпазливо се приближи до процепа. Водата падаше отвисоко и отдолу се вдигаха пръски, изпълващи каньона с мъгла, през която едва се виждаше. На това място се бе развила специфична микросреда и скалите бяха гъсто обрасли в мъх и папрат, Нора обаче знаеше от картите, че през всеки осем-девет метра надвиснали скали потокът образува водопади и вирове. Спускането без специално снаряжение и умения не беше възможно, а и цепнатината изглеждаше прекалено тясна за човек. Всъщност изобщо нямаше смисъл да правят опити: както показваха картите, реката течеше по такива цепнатини цели двадесет и пет километра, стигаше до северния край на Марбъл Гордж и образуваше тристаметров водопад, чрез който се вливаше в река Колорадо. Ако човек, понесен от порой, попаднеше в този каньон, щеше да стигне до Колорадо, само че във формата на кайма.
Нора продължи нататък и спря при голямото свлачище. Под сянката на скалите беше студено и тя леко потрепери. С тъмните си дупки и скрити пространства между грамадните камънаци самото свлачище приличаше на обиталище на призраци. Изглеждаше прекалено нестабилно за катерене. А и без това скалата зад него бе отвесна и нямаше изсечени стъпала.
Нора се върна обратно по другия бряг на потока и срещна Слоун, която също беше свършила проучването си. Бадемовите й очи бяха изгубили част от блясъка си.
— Откри ли нещо? — попита Нора.
Слоун поклати глава.
— Не мога да повярвам, че тук е имало град. Не намерих нищичко.
Вечната й усмивка за пръв път липсваше и тя изглеждаше раздразнена, почти ядосана. „Този град е също толкова важен за нея, колкото и за мен“ — помисли си Нора.
— Анасазите никога не са строили път, който да не води доникъде — отвърна тя. — Тук трябва да има нещо.
— Възможно е — бавно каза Слоун и отново се втренчи в скалите около тях. — Но ако не бях видяла онези радарни снимки и хребета, нямаше да повярвам, че през последните два дни сме се движили по какъвто и да е път.
Слънцето вече се беше спуснало съвсем ниско и по дъното на долината пълзяха сенки.
— Виж, Слоун — рече Нора, — още не сме започнали да проучваме тази долина. Утре сутрин внимателно ще я разгледаме. И ако пак не намерим нещо, ще донесем протонния магнитометър и ще потърсим останки от сгради под пясъка.
Слоун продължаваше напрегнато да се взира в скалите, сякаш настояваше незабавно да издадат тайните си. После сведе очи към Нора и бавно се усмихна.
— Може би си права — отвърна тя. — Хайде да накладем огън и да се опитаме да изсушим багажа.
След като изкопа плитко огнище и го огради с камъни, Нора седна до огъня и смени мокрите превръзки на пръстите си. От спалните чували започна да се вдига пара от топлината.
— Какво според теб ни е приготвил Бонароти в тези пакети? — попита Слоун, когато хвърли още дърва в огъня.
— Хайде да видим. — Нора извади тенджера от раницата си, взе пакетчето, което готвачът бе пъхнал в ръцете й, и любопитно го разопакова. Вътре имаше две запечатани найлонови торбички, все още сухи — едната с нещо, което приличаше на паста, другата със смес от билки. ИЗСИПИ СЪДЪРЖАНИЕТО ВЪВ ВРЯЛА ВОДА И ГО ОСТАВИ ДА ВРИ СЕДЕМ МИНУТИ — пишеше с черен маркер върху първата торбичка. ИЗВАДИ ГО ОТ ВОДАТА, ИЗЦЕДИ И ПРИБАВИ ТАЗИ СМЕС — гласеше инструкцията на втората.