Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Градът изглеждаше във великолепно състояние, но отблизо ставаше ясно, че не е точно така. Нора забеляза няколко зловещи пукнатини, плъзнали по стените на четирите кули. На едно място зидарията на горния етаж се беше откъртила, разкривайки мрачната вътрешност. Няколко триетажни сгради се бяха срутили. Други изглежда бяха изгорели. Ала като цяло градът бе удивително добре съхранен. Огромните му стени бяха построени от каменни блокове, споени с кирпич. До някои от тях все още бяха изправени дървени стълби. Стотици помещения бяха невредими — сложен комплекс от стаи и по-малки кръгли киви, осеяни с черни прозорци и врати. Голямата кива, която господстваше в средата, изглеждаше почти непокътната. Този град беше строен, за да съществува вечно.
Нора плъзна поглед към тъмните дълбини на нишата. Зад кулите, терасите и площадите имаше тесен коридор, който минаваше между задния край на града и дълга редица ниски зърнохранилища. Зад тях като че ли имаше втора, още по-тясна уличка, всъщност проход, който потъваше в мрак. Това бе необичайно — никога не бе виждала такова нещо. Зърнохранилищата в повечето градове на анасазите бяха вградени в задната стена на пещерата.
Въпреки че археоложката у нея хладно регистрираше фактите, тя усещаше, че ръцете й треперят и сърцето й бие лудо.
— Сънувам ли? — дрезгаво прошепна Слоун.
Когато бавно се приближиха към града, видяха на скалата до тях поразителни пиктограми. Те бяха положени на няколко пласта — фигури, покриващи по-ранни рисунки, палимпсест от индиански изображения в червено, жълто, черно и бяло. Имаше длани, спирали, шамани с грамадни плещи и линии, символизиращи свръхестествена сила, излизащи от главите им, антилопа, сърна, змии и мечка, наред с геометрични мотиви с неизвестно значение.
— Виж — каза Слоун.
Нора проследи погледай. На пет-шест метра над тях имаше безброй редове негативни отпечатъци: боя, напръскана върху притиснати към скалата длани, сякаш многолюдна тълпа махаше за сбогом. Отгоре, върху самия куполен покрив, анасазите бяха нарисували сложна композиция от кръстове и точки с различна големина. Нещо в тях изглеждаше смътно познато.
И тогава разбра.
— Боже мой, това е индиански планетарий!
— Да. Онова там е съзвездието Орион. А онова е Касиопея, струва ми се. Също като Планетария в каньона Де Хели, само че далеч по-сложен.
Нора инстинктивно вдигна фотоапарата си, но се отказа. По-късно щеше да има време, предостатъчно време. Сега искаше само да се наслади на мига. Тя пристъпи напред, но се поколеба и погледна спътничката си.
— Знам какво изпитваш — рече Слоун. — И с мен е така. Сякаш мястото ни не е тук.
— Не е — чу се да отвръща Нора.
Слоун впери очи в нея. След миг се обърна и се запъти към руините. Нора бавно я последва.
Когато навлязоха в студения мрак, сенките им се сляха със сенките на камъка. Ято лястовици изхвърчаха от няколкото гнезда на тавана, описаха дъга към светлината и с недоволно писукане полетяха надолу.
Двете жени се насочиха към един просторен площад пред кулите. Краката им потъваха в мекия пясък. Нора сведе поглед и видя, че по повърхността почти няма културни останки: всичко беше покрито с много сантиметри фин прах, навят от вятъра.
Тя спря пред първата кула и постави длан върху хладния камък. Сградата бе права и стабилна, със слаб наклон навътре. На фасадата й нямаше врата — входът вероятно бе отзад. Няколкото отвора високо в стената й приличаха на амбразури за стрелба с лък. Когато надникна през едва от пукнатините, видя зид, дебел най-малко три метра. Очевидно кулите бяха отбранителни.
Слоун заобиколи кулата и Нора я последва. Помисли си колко е странно, че двете инстинктивно не се отделят една от друга. В това място имаше нещо смущаващо, нещо, което не можеше веднага да изрази с думи. Може би се дължеше на отбранителния му характер: масивните стени, липсата на врати на равнището на пода. Върху някои от покривите на първата редица сгради дори имаше купчини кръгли камъни, очевидно приготвени за хвърляне по главите на нападателите. Или може би причината се криеше в абсолютната тишина и мириса на прах, на развала.
Тя погледна спътничката си. Слоун бе възвърнала самообладанието си и записваше нещо в бележника си. Увереното й държание действаше успокоително.
Нора отново насочи вниманието си към кулата. От задната страна на равнището на втория етаж видя малък, отчасти срутен отвор. До него се стигаше по плосък покрив, на който беше облегната идеално запазена дървена стълба. Тя се запъти към нея и предпазливо се качи на покрива. Слоун затвори бележника си и я последва. След малко двете се вмъкнаха в кулата.