Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Така че нея сутрин бяхме само тримата — Копелето, Агента маниак и аз.
— Много си мълчалив днес — отбеляза Агента маниак. — Ако не ти се разговаря по лични въпроси, ще те разберем.
— Какво има за казване? — свих рамене. — Освен това, че жена ми сигурно е говорела насън, когато е повтаряла брачната клетва.
— Смяташ, че поддържа връзка с друг мъж ли?
— Не, Грег! Изключено е — заявих самоуверено, но, естествено, тя точно това прави! Чука се с оня тъпоглав бруклинец Майкъл Бърико. Такива глупаци са лесна плячка за златотърсачки като Графинята. — Абсолютно сигурен съм, че не ми изневерява. Раздорът помежду ни опира до далеч по-дълбоки неща.
— Не се засягай — усмихна ми се радушно, — просто се мъча да си обясня нещата. При подобни случаи обикновено зад кулисите чака друг мъж. Ама човек може ли пък всичко да знае?
Намеси се и Копелето:
— И аз ти съчувствам не по-малко от Грег, но ако трябва да се тревожиш за нещо на този етап, то е твоето сътрудничене. Всичко останало е второстепенно.
Да бе, дори и децата ми, нали? Мръсна гадина!
— Джоел е прав — потвърди Агента маниак. — Сега може би не е най-подходящият момент да се развеждаш. Би трябвало да изчакате с Надин, докато се поуталожи данданията.
— Добре — отсече Копелето. — Дай да се върнем на конкретните случаи. При последния ни разговор стигнахме до колабирането на борсата, вследствие на което си останал без работа. Какво стана по-нататък?
Ебаси и задника е тоя, мина ми през ум! Поех дълбоко въздух и отвърнах:
— Не бих казал, че останах без работа, понеже онова, което вършех в „Л. Ф. Ротшилд“, в никакъв случай не можеше да се нарече работа. Бях свързочник — най-низшето от най-низшите същества на Уолстрийт. Имах само една задача: да въртя по цял ден телефона с цел да пробия през секретарките на разни богати бизнесмени. За подобен вид обсада човек трябва да е преглътнал цялата си гордост и не му остава друго, освен да е стоически усмихнат. Подхранваше ме единствено надеждата в бъдещето. — И млъкнах за ефект. — Точно тогава рухна борсата.
И до днес си спомням атмосферата в експресния автобус, докато се прибирах вечерта: комар да бръмнеше, щеше да се чуе. Във въздуха витаеше някакъв непознат за мене страх. Медиите влагаха такава сензационност в описанията си, че докарваха нещата до точката на истерията: предсказваха фалити на банки, масова безработица, скачащи от прозорците самоубийци. Разправяха, че било началото на нова Голяма депресия.
— Депресия, която така и не се получи — намеси се Копелето, очебийно пълен отличник по явна история.
— Точно така — съгласих се. — Така и не ни сполетя, но по онова време не можехме да знаем какво ще стане. Защото наистина за последен път крах на борсата бе имало през 1929 година, последван непосредствено от Депресията. Никак не беше трудно да се предположи, че пак ни чака същото. — Млъкнах за миг. — А на хора, действително расли през годините на Голямата депресия, като родителите ми например, самата мисъл им причиняваше ужас. Такива като мен обаче, чели за нея единствено в учебниците по история, изобщо не можеха да приемат, че е възможно. Та всички през онзи ден, независимо дали работеха на Уолстрийт, или държаха магазин на „Мейн Стрийт“, до един се бяха изпонасрали от ужас пред предстоящото. Всички, с изключение на Дениз, имам предвид. Тя беше самото спокойствие!
— Което е доста впечатляващо, като знаем какво безпаричие ви е мъчело — заразсъждава Агента маниак.
— Да — прекъснах го, — и щеше да е още по-впечатляващо, ако тя си имаше и най-малката представа, че борсата е претърпяла крах. — И тъжно се засмях.
— Поне по новините не го ли беше чула? — присви очи Копелето.
А аз бавно поклатих глава:
— Дениз не гледаше изобщо новини. Ако изобщо гледаше нещо, то бяха сапунките. — Спрях за миг, залян от мощна тъга. Каквито и кусури да имаше Дениз, все пак си беше великолепна съпруга. Да не говорим и каква красавица беше: една от ония чернокоси италианки — мечтата на всеки гимназист. Най-страхотна изглеждаше в черна кожена минипола с бяла памучна фланелка, по-мека и от бебешко дупе.
И си спомних как бяхме свили вълшебното си гнезденце в апартаментчето ни в Бейсайд. И се бяхме заклели във вечна любов, убедени, че любовта ни ще преодолее всичко. Но в края на краищата успяхме някак си да съкрушим тази любов. Позволихме на успеха и парите да ни главозамаят. Позволихме им да ни разделят, да ни проядат. Тя просто се превърна в шопингхоличка от световна класа, а аз — в пощурял наркоман. А след това се появи и Графинята…