Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Тиамак измъкна от сандъка си един ръкопис, увит в листа, разви го и го сложи на пода до писмото на Моргенес. Този пергамент, на който Тиамак случайно бе попаднал на пазара в Кванитупул, бе от много по-високо качество от всичко, което можеше да си позволи. Ръждивокафявото мастило оформяше северните руни на Римърсгард, но самият език бе древният набански отпреди пет века.
… Доведете от Скалистата градина на Нуани
слепеца, който може да вижда,
открийте Меча избавител на Розата
при основата на Римърското велико дърво,
намерете Повика, чието низко въжделение
изрича името на Носителя
в кораб по най-плиткото море —
когато острие, Повик и мъж
застанат до дясната ръка на принца,
тогава Затворените отново ще бъдат свободни…
Под неразбираемото стихотворение бе изписано: „НИСЕС“.
Така че какво трябваше да си мисли Тиамак? Моргенес не можеше да знае, че Тиамак е намерил страница от почти митичната книга — човекът от Вран не бе казал на жива душа — и все пак докторът бе казал, че Тиамак ще трябва да свърши важна работа, нещо във връзка с Ду Сварденвирд!
Въпросите му към Моргенес и останалите оставаха без отговор. Сега той трябваше да отиде в Набан и да защити каузата на народа си пред сухоземците — и при това без още да знае какво може да значи всичко това.
Тиамак изсипа чая от гърнето в третата си по предпочитание купичка — бе изпуснал и счупил втората тази сутрин, когато Могахиб и другите бяха започнали да реват под прозореца му. Притисна топлата купичка между тънките си пръсти и духна в течността. „Горещ ден, горещ чай“, винаги казваше майка му. Днес определено бе горещо. Въздухът бе толкова неподвижен и потискащ, че той почти вярваше, че може да скочи и да заплува през него. Горещините сами по себе си не го правеха нещастен, тъй като той винаги бе по-малко гладен, когато жегите бяха жестоки, но все пак имаше нещо разсейващо във въздуха днес, като че ли Вран бе тлееща пръчка от калай върху световната наковалня — и един огромен чук трептеше над него, готов да се спусне и да промени всичко.
Тази сутрин Роахог Грънчаря, като се възползва от един момент, за да поклюкарства, докато помагаха на Могахиб Стария да се качи по стълбата, бе казал, че една колония от гханти се била заселила малко по-надолу по течението от Селска горичка. Гхантите не бяха идвали толкова близо до човешки населени места и въпреки че Роахог се бе смял на това как мъжете от Вран скоро щели да запалят гнездото им, разказът бе разтревожил Тиамак, все едно бе нарушен някакъв неофициален, но все пак известен закон.
Докато бавният зноен следобед преминаваше във вечер, Тиамак се опитваше да мисли за исканията на херцога на Набан и за писмото на Моргенес, но в ума му бяха и гхантите — сиво-кафявите им челюсти, работещи неспирно, лудите им малки черни блещукащи очи — и колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от достойната за присмех идея, че всички тези неща са някак свързани.
„От горещината е — каза си той. — Само ако имах една студена халба папратова бира, нямаше да се тормозя толкова“.
Но нямаше дори достатъчно жълтикорен, за да си направи още една чаша чай, да не говорим за папратова бира. Сърцето му бе неспокойно и в знойния Вран нямаше нищо, което да го успокои.
Тиамак стана с първите лъчи на зората. Докато изяде една бисквита от оризово брашно и изпи купичка преварена вода, блатото вече бе станало неприятно топло. Намръщи се и започна да си събира багажа. Денят бе подходящ за плискане и плуване в някое от безопасните езерца, а не за тръгване на път.
Всъщност имаше съвсем малко багаж. Взе един допълнителен панталон, като и една роба и сандали, които да носи в Набан — нямаше защо отново да потвърждава неприятното мнение за изостаналостта на народа си, което поддържаха повечето набанци. За това пътешествие обаче нямаше никаква нужда от дъската си за писане, направена от изгладена кора, от дървения си сандък или повечето от малкото си останали предмети. Не посмя да вземе ценните си книги и свитъци, тъй като имаше повече от среден шанс да се окаже във водата на няколко пъти, преди да стигне до градовете на сухоземците.