Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Диниван се изправи и отвори широко вратата, за да пусне свежия бриз. Морето долу бе гладко и лъскаво. Той продължи:
— Онези, които крещят за гибел, казват, че се надига сила, която ще свали светия Усирис Ейдон и всички крале на хората. По площадите говорят, че всички трябва да се подготвят да се поклонят на нов господар, владетеля по право на Остен Ард.
Той се обърна и се надвеси над Мириамел — и тя вече можеше да види тревогата, изписана на лицето му.
— На някои места прошепват дори и име… името на тази предстояща напаст. Шепнат за Краля на бурите.
Мириамел ахна. Дори яркото обедно слънце не можеше да разпръсне сенките, които се тълпяха в стаята.
По-късно, докато стояха навън на пътеката и гледаха морето, Мириамел каза:
— И в Наглимунд говореха за тези неща. Онзи старец, Джарнауга, изглежда, също мислеше, че идва краят на света. Но не чух всичко. — Тя се обърна да погледне Диниван; яростна мъка бе изписана върху нежното й лице. — Криеха всичко от мен, защото съм момиче. Това не е правилно — аз съм по-умна от повечето мъже, които познавам!
Диниван не се усмихна.
— Не се съмнявам в това, Мириамел. Всъщност мисля, че трябва да потърсиш по-голямо предизвикателство от това просто да бъдеш по-умна от мъжете.
Тя продължи нещастно:
— Но нали тръгнах от Наглимунд, за да направя нещо. Ха! Това беше умно, нали? Мислех си, че ще доведа Леобардис на страната на чичо, но той вече е бил там. А после го убиват, така че в крайна сметка какво добро направих за Джосуа? — Тя заобиколи ръба на кулата и се загледа в зелената долина от другата й страна. Обляна в неравномерна светлина, хълмистата равнина се простираше пред очите й, вятърът люлееше тревите. Тя се опита да си представи края на света, но не успя. Най-после попита: — Откъде познаваш Кадрах?
— Кадрах е име, което чух за пръв път, когато го спомена ти — отвърна той. — Познавах го като Падреик, преди много години.
— Колко много години може да са това? — усмихна се Мириамел. — Ти не си толкова стар.
Свещеникът поклати глава.
— Имам младолико лице, вярно е, но вече наближавам четиридесетте… не съм много по-млад от чичо ти Джосуа.
Тя се намръщи.
— Добре де, преди много години. Къде беше, когато го познаваше?
— На много места. Бяхме членове на един и същ… орден, предполагам, че би казала ти. Но нещо се случи с Падреик. Той се раздели с нас и когато впоследствие чух да се говори за него, нещата не бяха хубави. Казваха, че бил придобил много лоши привички.
— Бих казала същото. — Мириамел направи физиономия.
Диниван я погледна любопитно и попита:
— И как стана така, че му даде тази неочаквана, а и без съмнение нежелана баня?
Тя му разказа за общото им пътешествие, за подозренията си по повод малките предателства на Кадрах и потвърждението за по-голямото, което бе открила. Когато свърши, Диниван я заведе вътре и тя установи, че пак е гладна.
— Не се е държал съвсем правилно с теб, Мириамел, но не мисля и че е бил на съвсем погрешен път. Може би има надежда за него, и при това не само крайната надежда за спасение, която всички споделяме. Искам да кажа, че той може да се откъсне от престъпническите си и пиянски навици. — Диниван слезе по стълбището, за да погледне Кадрах. Монахът все още спеше, вече увит в грубо одеяло; ръцете му бяха протегнати над главата, все едно току-що го бяха измъкнали от морските вълни. Мокрите му дрехи висяха по ниските греди на тавана.
Диниван се качи в стаята на втория етаж и попита:
— Ако е отвъд всяка надежда, защо е останал с теб, след като е получил среброто си от Стреаве?
— За да може да ме продаде на някой друг — отвърна Мириамел горчиво. — На баща ми, на леля ми, на търговци на деца от Наракси… кой знае?