Камъкът на раздялата

Телигуре изчезна зад тримата ездачи. Те продължаваха на запад по Крайбрежния път, следвайки извивките му през няколко спретнати градчета. Работата по прибирането на сеното напредваше с пълна сила по хълмовете и в долината под тях, купи сено се издигаха навсякъде из полето като глави на събудени великани. Мириамел слушаше песните и шеговитите викове на жените, които влизаха в ливадите да занесат обяда на работниците. Това й приличаше на щастлив, прост живот и тя го каза на Диниван.

— Ако мислиш, че да си всеки ден от преди изгрев до мръкнало на полето и вечно да те боли кръстът, е щастлива и проста работа, тогава си права — отвърна той, присвил очите си срещу слънцето. — Но няма много почивки, а когато годината е лоша, няма и много храна. И — добави той с дяволита усмивка — повечето от реколтата ти отива за данъци на барона. Но това, изглежда, е така, както Бог го е замислил. Със сигурност честният труд е по-добър от живота чрез просия или кражба — или поне в очите на Майката Църква, ако не и в очите на някои просяци и повечето крадци.

— Отец Диниван! — възкликна Мириамел изненадано. — Това е… не съм сигурна… но е еретично, нали?

Свещеникът се изсмя:

— Бог ме е дарил с еретична душа, господарке, и ако съжалява за дара си, скоро ще ме прибере пак в лоното си и ще поправи всичко. Но старите ми учители биха се съгласили с теб. Често ми казваха, че въпросите ми са езикът на дявола, който говори в главата ми. Когато ми предложи поста на свой секретар, лектор Ранесин каза на учителите ми: „По-добре дяволски език, който да спори и да пита, отколкото човек без език и с празна глава“. Според някои от достойните свещеници Ранесин е труден господар — Диниван се намръщи, — но те не знаят нищо. Той е най-добрият човек на земята.