Камъкът на раздялата

Херцог Исгримнур седеше пред огъня и сумтеше. Съвсем сериозно си мислеше да счупи нещо или да удари някого. Краката го боляха, лицето го сърбеше непоносимо, откакто си бе обръснал брадата — що за проклет идиот бе той, за да се съгласи на това?! На всичко отгоре не бе и на косъм по-близо до откриването на принцеса Мириамел, отколкото когато бе напуснал Наглимунд. Всичко това бе достатъчно лошо, но сега нещата се бяха влошили още повече.

Исгримнур бе уверен, че съкращава разстоянието. Когато проследи Мириамел до Пердруин и до старото разлюляно корито на Гелсгиад, и когато капитанът каза, че я е оставил с престъпния монах Кадрах тук, в Ансис Пелипе, херцогът бе убеден, че всичко е въпрос само на време — той познаваше Ансис Пелипе добре и можеше да намери пътя си дори през занемарените му предградия. Скоро, бе си мислил, щеше да я хване за ръчичката и да я върне при чичо й Джосуа в Наглимунд, където щеше да е в безопасност от съмнителната бащина обич на Елиас.

После дойдоха двата удара. Първият бе кулминацията на много безплодни часове и цяло малко богатство, изразходвано в безрезултатни подкупи: постепенно на Исгримнур му бе станало ясно, че Мириамел и придружителят й са изчезнали от Ансис Пелипе, все едно са им поникнали крила и са отлетели. Нито един крадец, джебчия или кръчмарска блудница не ги бяха виждали от Лятната нощ. Мириамел и Кадрах бяха трудна за пропускане двойка — двама монаси, които пътуват заедно, един дебел и един млад и слаб — но бяха изчезнали. Никой лодкар не бе видял да ги откарват, нито дори бе чул да питат за превоз по доковете. Изчезнали!

Вторият удар, съвпаднал с личния му неуспех, се стовари върху него като огромен камък. Не бе прекарал в Пердруин и две седмици, когато таверните край кейовете забръмчаха от разказите за падането на Наглимунд. Моряците повтаряха слуховете весело, говореха за клането, на което тайната втора армия на Елиас бе подложила обитателите на замъка, все едно се наслаждаваха на криволиците и обратите на някоя стара приказка за край огъня.

„О, моя Гутрун — бе се молил Исгримнур, а ръцете му бяха свити от страх и гняв, — Усирис да те пази. Избягай в безопасност, жено моя, и ще Му построя катедрала с голите си ръце. И Изорн, смелият ми син, и Джосуа, и всички останали…“

Бе плакал през тази първа нощ в една тъмна уличка, където бе сам и където никой не би видял огромния монах да хълца, където поне за малко нямаше нужда да се преструва. Никога не се бе страхувал толкова много.

Как можеше да се е случило толкова бързо? Та замъкът бе построен, за да издържи на десетгодишна обсада! Да не би да беше имало предателство отвътре?

И как, дори и ако близките му се бяха спасили по някакво чудо и той успееше да ги намери отново, как въобще щеше да успее да си върне земите, които Скали Остроносия му бе откраднал с помощта на Върховния крал? Щом Джосуа бе разбит, щом Леобардис и Лут бяха мъртви, нямаше кой да застане на пътя на Елиас.