Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Не ни предавай, Тиамак, сине на Тугумак. — Начумери се и нервно отметна перата на украшението си за глава от очите си. — Кажи на сухоземците, че хората от Вран не са им роби. Твоят народ ти е оказал най-висшето си доверие. — Един от внуците на Стария Могахиб му помогна да седне и претоварената лодка се заклати надолу по течението.
Тиамак тъжно погледна Призоваващата пръчка, която му бяха дали. Повърхността й бе грапава — от резбата. Хората от Вран бяха неспокойни, понеже Бенигарис, новият управител на Набан, бе поискал от тях по-високи налози от зърно и скъпоценни камъни, както и млади мъже и жени — да отидат и да служат на набанските благородници. Старейшините искаха Тиамак да отиде и да говори от тяхно име, да протестира пред сухоземците против тази намеса в живота на хората от Вран.
Ще рече, още една отговорност бе положена върху слабите рамене на Тиамак. А беше ли някой от народа му някога казал дори и една уважителна дума за учението му? Не, отнасяха се с него като с почти луд, като с човек, който е обърнал гръб на Вран и народа си, за да следва обичаите на сухоземците — но само докато не им потрябваше някой, който да пише на набанците или пердруинците на собствения им език. Тогава вече всички викаха: „Тиамак, изпълни задълженията си“.
Той се изплю във водата от площадката пред къщата си и загледа кръгчетата. Издърпа стълбата и я струпа на купчина, вместо да я навие внимателно както обикновено. Беше много огорчен.
Можеше и нещо хубаво да излезе от това, каза си той по-късно, докато чакаше водата в гърнето да заври. Ако отидеше до Набан, като настояваха съплеменниците му, можеше да посети мъдрия си приятел, който живееше там, и да види дали не може да разбере още нещо за странната бележка на доктор Моргенес. Измъчваше се над нея от седмици и въпреки това не се чувстваше нито крачка по-близо до отговора. Пощенските птици, които бе изпратил до дебелия Укикук в Ийканук, се бяха върнали, но съобщенията им не бяха отваряни. Това бе тревожно. Птиците, които бе изпратил до доктор Моргенес, също се бяха върнали без отговор, но това, макар и да беше разочароващо, не бе чак толкова обезпокоително, колкото мълчанието на Укикук, защото Моргенес бе казал в последното си писмо, че вероятно няма да може да отговаря известно време. Не бе получил отговор на съобщенията си до вещицата, която живееше в гората Алдхеорте, нито от приятеля си в Набан. Вярно, Тиамак бе изпратил тези птици само преди две-три седмици, така че те все още можеше да отговорят.
„Но ако замина за Набан — помисли той, — няма да видя отговорите им още поне два месеца“.
Всъщност какво щеше да прави с птиците си? Със сигурност нямаше достатъчно зърно, за да ги държи в клетка през цялото време на отсъствието си, а не можеше да ги вземе всичките. Щеше да му се наложи да ги пусне на свобода, за да се грижат сами за себе си, с надеждата, че ще останат близо до малката му къща, така че да може отново да ги хване, когато се прибере. А ако литнеха надалеч и не се върнеха, какво щеше да прави? Щеше да трябва да си обучи нови, да.
Въздишката му се загуби в съскането на парата, която заизлиза изпод капака на гърнето. Докато потапяше жълтикорен, за да се запари, дребничкият учен се опита да си припомни молитвата за безопасно пътуване, която всеки трябваше да отправи към Този, който винаги стъпва на пясък, но успя да се сети само за молитвата, разкриваща скривалищата на рибите, която всъщност не бе подходяща. Отново въздъхна. Въпреки че не вярваше вече в боговете на народа си, никога не бе вредно човек да се помоли — но поне трябваше да казва правилната молитва.
А и какво щеше да прави с прокълнатия пергамент, за който Моргенес говореше в писмото си — или поне изглеждаше, че говори за него, понеже откъде би могъл старият доктор да знае, че Тиамак го притежава? Трябваше ли да го вземе със себе си и да рискува да го загуби? Трябваше все пак, щом щеше да го покаже на приятеля си в Набан и да иска съвета му.
Толкова много проблеми. Тълпяха се в главата му като черни мушици, които бръмчат ли, бръмчат. Трябваше да премисли всичко ясно — особено щом щеше да замине за Набан рано сутринта. Трябваше да погледне всяко парче от тази мозайка.
Първо, съобщението на Моргенес, което бе чел и препрочитал хиляди пъти през почти четирите луни, откакто го бе получил. Взе го от дървения шкаф и го разгъна — по него останаха петна от изцапаните му с жълтикорен ръце. Знаеше съдържанието му наизуст.
Доктор Моргенес пишеше за страховете си, че „…времето на Звездата на Завоевателя“ — или Звездата-завоевател? — със сигурност е дошло, каквото и да значеше това, и че помощта на Тиамак ще е необходима, ако искат да избегнат някои ужасни неща, за които се намеквало в скандалната загубена книга на Нисес. Но какви неща? „Скандалната загубена книга…“ — това бе Ду Сварденвирд на Нисес, както знаеше всеки учен.