Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Горещият въздух нахлуваше през прозорците като гладен звяр. Тиамак сгъна бележката и я мушна в ножницата си. Трябваше да се погрижи за Мастилено петно. След това щеше да помисли. Вероятно с приближаването на вечерта щеше да позахладнее. Сигурно можеше да почака още един ден, преди да замине, накъдето и да тръгнеше. Сигурно.
Тиамак уви малкото тяло на птичката в листа от маслена палма, после го завърза с тънка връв. Мина под сенките до пясъчния нанос зад къщата си, постави птицата върху една скала и я заобиколи с парчета кора и ценни късчета стар пергамент. След като промърмори молитва за душата на Мастилено петно към Онази, която чака, за да отведе всички, запали малката клада.
Докато пушекът се извиваше нагоре, Тиамак се замисли, че все пак има нещо, което може да се каже за старите обичаи. Ако не друго, те поне предоставяха нещо за правене в моменти, когато съзнанието е уморено и безсилно. За малко той дори успя да отблъсне обезпокоителните мисли за задълженията си — обзе го някакъв странен покой, докато наблюдаваше как Мастилено петно бавно полита заедно с дима към горещото сиво небе.
Скоро обаче димът се разсея и той разпръсна пепелта в зелената вода.
Когато Мириамел и двамата й спътници излязоха на Северния крайбрежен път, Кадрах избърза малко по-напред от Диниван и принцесата. Утринното слънце грееше в гърба им. Конете, които бе довел Диниван, пристъпваха с вирнати глави и с разширени ноздри, за да уловят ароматите на ранния бриз.
— Хей, Падреик! — извика Диниван, но монахът не отговори. Бе свил кръглите си рамене и бе навел глава като че ли в размисъл. Свещеникът продължи: — Добре тогава — Кадрах. Защо не яздиш с нас?
Кадрах, добър ездач въпреки дебелите си къси крака, подръпна юздите и когато те почти го настигнаха, се обърна.
— Има проблем с имената, братко — каза той, показвайки зъбите си в ядосана усмивка. — Ти ме наричаш с име, което принадлежи на мъртвец. Принцесата, така де, ми даде ново — „предател“ — в залива Еметин, за да подпечати сделката. Така че нали виждаш — всичко става малко прекалено объркано, тази, биха казали някои, множественост на имената.
С ироничен поклон той заби пети в ребрата на коня и след като се отдалечи на десетина лакътя, отново забави и изравни скоростта си с тяхната.
— Много е огорчен — каза Диниван, докато наблюдаваше прегърбените рамене на Кадрах.
— Той пък за какво може да е огорчен? — попита Мириамел.
Свещеникът поклати глава.
— Бог знае.
Тя реши, че е много трудно да се определи какво точно означава тази фраза, когато е казана от свещеник.
Северният крайбрежен път на Набан криволичеше между хълмовете и залива Еметин, после навлезе в сушата и жълтеникавокафявите хълмове отдясно скриха водата. По-нататък се снижаваха за малко и скалистата брегова ивица се появи още веднъж. Щом тримата наближиха Телигуре, пътят започна да се изпълва с движение — фермерски коли, които ръсеха сено, амбулантни търговци, които носеха овесената си на пръчки стока, и групи местни стражи, които маршируваха важно. Щом видеха златното Дърво, което висеше на гърдите на Диниван, и расата на спътниците му, много пътници навеждаха глави или правеха знака на Дървото. Просяци тичаха до коня на свещеника и викаха: „Отче, отче! Милостта на Ейдон, отче!“ Ако изглеждаха истински осакатени по някакъв начин, Диниван бръкваше в расото си, измъкваше по някоя сентимка и им я подхвърляше. Само малцина, без значение колко куци или обезобразени бяха, оставяха монетата да падне на земята.
По обед спряха в Телигуре, разпиляно пазарно градче, и похапнаха плодове и хляб, които купиха от сергиите на градския площад. Тук, в хаоса на търговията, трима души в раса не привличаха никакво внимание.
Мириамел се наслаждаваше на яркото слънце; качулката й бе бутната назад, за да усеща топлината по челото си. Навсякъде ехтяха викове на продавачи и разярените гласове на купувачи, убедени, че ги мамят. Кадрах и Диниван стояха наблизо — свещеникът се пазареше с един продавач на варени яйца, а мрачният му спътник измерваше с очи будката на винопродавеца в съседство. Мириамел с известна изненада установи, че е щастлива.
Просто така? Сгълча се сама, но усещането за слънцето бе твърде хубаво за хули по собствен адрес. Тя бе сита, бе яздила цяла сутрин, свободна като вятъра, и никой наоколо не й обръщаше ни най-малко внимание. В същото време се чувстваше и странно предпазвана.