Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– Съжалявам – каза Теди.
– За какво?
– За това, че те оставям сама.
– Но ти не ме оставяш.
– И съжалявам, че те моля за подобно нещо – продължи той.
– Моля? За какво говориш? – Гърбът ѝ се обля в студена пот. В стаята бе топло от болничните изпарения. Помисли си, че трябва да открехне прозореца. Горкичкият Теди имаше нужда от свеж въздух.
– Ще ми помогнеш ли?
– С какво? – Не го разбираше и се зачуди дали да се обади на Ричардсън и да му съобщи, че Теди бълнува. Лош знак, щеше да отвърне докторът с провлачения си говор.
– Вземи възглавницата... гумената. Сложи я върху лицето ми. Ще стане бързо.
Грета осъзна какво иска Теди от нея. Една последна молба от съпруга, на когото искаше да угоди. Искаше той да си иде от този свят още влюбен в нея, а последният му спомен да е изпълнен с признателност. На люлеещия се стол имаше гумена възглавница; Теди се опитваше да вдигне ръка и да посочи към нея.
– Просто я задръж върху лицето ми за минутка – каза той. – Така ще е най-лесно.
– О, Теди. Не мога. Доктор Ричардсън ще дойде утре сутринта. Почакай дотогава. Нека те прегледа. Може да измисли нещо. Просто се дръж до утре. Не говори повече за възглавницата. Спри да я сочиш. – Потта се стичаше по гърба ѝ и избиваше по блузата под гърдите ѝ. Все едно имаше температура – челото ѝ бе мокро, а една капка се отрони от ухото ѝ.
Грета отвори прозореца и в стаята влезе хладен въздух. Възглавницата беше черна, с дебели ръбове и миришеше на автомобил на гума. Теди продължаваше да я сочи.
– Да – рече той. – Донеси я тук.
Грета я докосна, на пипане беше като бутилка за гореща вода. Бe пълна с въздух само наполовина. – Грета, скъпа... само за това те моля. Притисни я върху лицето ми. Не издържам повече.
Грета взе възглавницата и я притисна към гърдите си. Мирисът на гума я блъсна в лицето. Не можеше да го направи. Какъв ужасен начин да умреш под тази миризлива възглавница, последното ухание в живота ти да е на гума. По-страшно бе от болестта, каза си тя, докато попипваше еластичния ръб. По-страшно нещо не можеше и да си представи. Не, не бе способна да го направи, затова изхвърли възглавницата през прозореца и тя падна като ранен черен гарван в каньона.
Теди отвори уста и отвътре се подаде езика му. Опитваше да каже нещо, но усилието го изтощи и той заспа.
Грета отиде до леглото и постави длан пред устата му. Дъхът му бе едва доловим като повея, оставен от крилете на пеперуда. Навън се свечеряваше и коридорите на санаториума утихваха. Сойките направиха един последен кръг над бора под прозореца на Теди и Грета хвана студената му влажна ръка. Вече не можеше да го гледа, затова извърна глава и гледа как каньонът се превръща в черна яма. От планината Сан Габриел остана само черен силует, извисяващ се над долината, където семейство Уод живееше сред портокаловите градини, а Грета задържа дъха си, докато не ѝ се зави свят. Когато най-накрая си пое въздух и изтри сълзите си с ръкав, тя пусна ръката на Теди. Отново вдигна длан пред устата му и този път разбра, че по своя собствена воля Теди Крос си е отишъл.
ТРЕТА ЧАСТ
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ВЛАКЪТ, С КОЙТО ПЪТУВАШЕ АЙНАР, влезе в Германия. Спря сред посребрено от слана кафяво поле. Навън слънцето едва мъждукаше в януарското небе, а брезите по синорите се гушеха една в друга на вятъра. През прозореца се виждаха само равни полета и сивото небе. Нищо друго. Нищо освен един изоставен за зимата дизелов трактор с потреперваща на пружината си седалка.
Граничарите се качиха да проверят паспортите. Айнар чуваше тежките им ботуши в съседните купета. Говореха отсечено, но звучаха отегчено. Някаква жена обясняваше пискливо нещо за документите си, а един от граничарите повтаряше:
– Nein, nein, nein.
Двама униформени влязоха в купето на Айнар и той изведнъж се притесни, сякаш бе виновен за нещо. Граничарите бяха млади и високи, с опиати по раменете униформи, толкова колосани, че изглеждаха неудобни. Лицата им лъскаха под козирките на фуражките като металните копчета на куртките им и на Айнар изведнъж му хрумна, че и самите младежи са направени от месинг: златисти, лъскави и студени. И мирисът им бe метален, вероятно заради крема за бръснене, с който снабдяваха армията. Ноктите на единия бяха изгризани до живец, а кокалчетата на партньора му бяха ожулени.