Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Ерик, вторият след краля, отбеляза, че между приятели и далеч от чужди любопитни уши, човек може да се шегува с всичко. Уважи обаче желанието на Магнус и повече не повдигна темата. Той, разбира се, носеше титлата ярл, но Магнус Монешьолд си оставаше старшият по възраст и най-добрият при боравене с оръжието. Можеше освен това да проявява такава проницателност, сякаш бе истински син на Биргер Бруса.

Всички с нетърпение очакваха срещата с Арн Магнусон, за чиято голяма известност бяха чували, но никой от тях не го бе все още виждал.

Първите хора от Форшвик, които забелязаха, бяха работещите на полето, които косяха и трупаха сеното на копи. Когато блестящият с цветовете си кортеж се приближи, всички те се изправиха, подредиха се в редица и коленичиха в знак на поздрав към втория след краля. Продължиха работата си едва след като той им разпореди.

Необичайна гледка ги изненада в една незасята нива, съседна на Форшвик. Две момчета се упражняваха в езда под надзора на двама чужденци на зряла възраст. Яздеха съвсем близо едно до друго и по високата команда на единия от чужденците с тъмна кожа, със светкавична скорост правеха резки обръщания наляво и надясно, спираха внезапно, изправяха конете на задните им крака, завъртаха се на място, за да поемат в обратната посока, набирайки все по-голяма скорост и променяйки едновременно с това посоката на движение. Спектакълът наистина бе необикновен. Впрочем, и конете също имаха чуждестранен вид. Ерик и хората му скоро бяха забелязани от четиримата конника и единият от чужденците, изваждайки тънък меч със силен вик предупреди другия, който направи същото към момчетата, подканяйки да се прикрият. Последва кратък момент на объркване, през който чужденците като че ли се подготвяха да атакуват, а момчетата напразно протестираха, защото не успяха да накарат някой да ги чуе.

Ярл Ерик, приятелите му и хората от охраната застанаха неподвижни на едно място с ръце върху дръжките на мечовете. Ако трябваше да вярват на очите си, положението наистина бе изключително странно — двама души да се готвят да нападнат осем. Преди да имат време да преценят какво да предприемат, едното от момчетата пришпори коня си от другия край на нивата и се понесе към тях с такава скорост, че им бе трудно да повярват на това, което виждат. За миг то беше вече пред тях, рязко спря коня си и се поклони.

— Простете, ярл Ерик, на нашите чуждестранни наставници, които ви взеха за неприятели — каза задъхано то. — Аз съм Суне Фолкесон, ученик на господаря Арл във Форшвик. Моят брат, когото виждате там, е Сигфрид Ерлингсон.