Драконът на Арканите [bg]

Анес не можа да намери отговор.

— Но да забравим миналото, Мари-Анес. Престанете да гледате на мен като на враг и приемете предложението за мир, което ви отправям.

— Какво се е случило, майко? Какъв е този обрат?

— Никога не съм била враждебна към вас, както и Сестрите на Сен Жорж. Тъкмо напротив.

— Защо тогава ме спохожда чувството, че не ме обичате особено? Вие никога не се помирихте с отказа ми да сложа монашеското було, майко.

Настоятелката на шатленките замълча, а след това предложи:

— Да повървим.

Бавно поеха по алеите в двора.

— Вашият белег се появи отново, нали?

— Да.

— Не виждате ли в това знак?

— Няма да се замонаша, майко.

— А как ще се чувствате нощем?

Анес не отговори.

— Всички бели вълчици носят руната на дракона — рече майка Дьо Восамбр. — Обаче вашата е по-друга.

— Откъде знаете?

Сякаш изпълнена с досада, настоятелката въздъхна тежко.

— Господ ви е сторил различна, Мари-Анес. И всеки ден се моля да разберете това, преди да е станало много късно. Очаква ви ужасяващо изпитание. Всъщност то ще е само първото. Ще докаже, че сте достойна за съдбата, на която се опитвате да обърнете гръб. Съдбата, от която ви е забранено да се отказвате…

Анес спря и принуди настоятелката да стори същото и да се обърне.

— Защо аз?

— Така е решил Господ Бог, Мари-Анес.

— Не вярвам.

— Този дракон, който ви преследва всяка нощ, знаете ли, че скоро ще трябва да се сблъскате с него? Мислите ли, че ще успеете да го победите сама?

Това, което младата жена прочете в погледа на майка Дьо Восамбр, я разтърси.

Тя възрази:

— Не е справедливо…

— Вероятно… но драконът е архаичен. Примитивно и диво създание, брутално, някои са успели да го превърнат в чудовищно оръжие. Никой не може да му се противопостави, той ще разруши Париж и ще хвърли кралството в бездната на безпътицата. Ще настъпи ужас, глад и безкрайна война.

— Кой знае това?

— Шатленките.

— Никой друг ли?

— Засега.

— Но защо пазите тайната?

— Защото отвъд нея се крие друга, която дори кралят не подозира, от нея зависи съдбата на света.

Младата баронеса зачака.

Напразно.

— Не, Мари-Анес — рече ѝ настоятелката със сдържана усмивка. — Сега не мога да ви посветя в тази тайна… Но преди да си тръгнете, направете ми една услуга.

— Каква? — запита отбранително Анес.

— Говорете с новата върховна настоятелка на вълчиците. Тя ще успее да ви убеди и мисля, че ще се зарадвате, като видите колко бързо се е възстановила.

Тогава, като погледна натам, накъдето сочеше майка Дьо Восамбр, Анес разпозна сестра, или по-скоро майка Беатрис д’Осен, която я чакаше усмихната, с рапира на кръста.

Последния път, когато се бяха видели, шатленката агонизираше и бълнуваше в леглото си в абатството на Възвишението Сен Мишел.