Драконът на Арканите [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-010-4
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите [bg]». Краткое содержание книги:
Тази сутрин чичо Гибо отиде да потърси Анес дьо Водрьой в оръжейната зала, където тя се фехтоваше с Балардийо.
— Госпожо, донесоха писмо за вас.
Младата жена прекъсна приятното си занимание и се обърна към домоуправителя на двореца на Ястреба.
Зачака.
— Е?
— А! — възкликна Гибо, като разбра, че има недоразумение. — Приносителят пожела да ви го предаде лично. В двора е.
Анес въздъхна и възнагради стареца с не особено благ поглед. След това предаде рапирата си на Балардийо, взе кърпа, за да избърше потта си и побърза да види какво ѝ носят.
Наистина в двора стоеше някакъв мъж. Обърнал гръб на каменното стълбище, той галеше гривата на коня си и носеше униформата на Черните гвардейци — елитния отряд, отговарящ за сигурността на Сестрите на Сен Жорж.
Анес смръщи вежди: Черен гвардеец, това означаваше, че писмото е от настоятелката на шатленките. Но лицето на младата жена изгуби подозрителността си, на него се изписа неверие и после радост, когато пратеникът се обърна.
Беше Франсоа Рейно Д’Омбрьоз, синът на маркиз Д’Обремон и по-малкият брат на Бретвил, когото Анес бе обичала тайно.
— Франсоа? — възкликна тя. — Франсоа, наистина ли си ти?
Хвърли се в прегръдките му.
— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Че кой друг?
Висок, красив мъж, носеше рапирата си елегантно и естествено, а на устните му грееше искрена усмивка. Очите му светеха щастливо, не по-малко от очите на пламенната баронеса, която се отдръпна от него и силно го удари с юмрук по рамото.
— Знаеш ли колко се безпокояхме? Най-вече баща ти. Търсихме те, а тези проклети шатленки, които…
— Добре съм — рече Рейно. — И ето ме тук. Не съм изчезнал. Но бях на мисия, после охранявах Възвишението Сен Мишел.
— Възвишението Сен Мишел ли? В последно време? Искаш да кажеш…
— Да, бях там, докато те държаха в плен!
Тогава тя си спомни за учудващата приветливост на надзирателя и разбра на кого я дължи.
— Ела — каза баронесата. — Влез. Сигурна съм, че капитанът ще се радва да те…
— Не, Анес — прекъсна я Черният гвардеец. — Трябва веднага да тръгвам. Знаеш, че времената са смутни…
— О — рече Анес и престана да се усмихва. — Значи това те води… Няма писмо, нали?
— Не. Исках просто да се срещна с теб… Трябва да приемеш да разговаряш с настоятелката, Анес. Моля те.
Младата жена се замисли. След това въздъхна, но вече изглеждаше доста въздържана.
— Добре. Ще отида следобед… Но при едно условие.
— Какво?
— Обади се на баща си или ми позволи аз да го сторя.
— Ще му се обадя. Обещавам.
Рейно се метна на коня си и Анес гледаше след него, докато премина през външната врата. Тя се обърна и забеляза Балардийо на каменното стълбище.
Старият войник ѝ се усмихваше нежно.
В началото на XVII век в Париж имаше дузина дворове на чудесата, което ще рече обиталища, където се събираха и живееха в строга йерархия просяци, голтаци и бездомници под ръководството на вожд. Най-прочутото убежище се намираше на улица „Ньов Сен Совьор“ разположено зад манастира на Божиите дъщери и ръководено от легендарния Велик кесар. Съществуваха също дворът „Брисе“, дворът при църквата „Света Екатерина“ дворът при църквата „Света Мария Египтянката“, дворът на крал Франсоа и други повече или по-малко известни и всяващи страх места.
Кучешкият двор беше сенчеста и миризлива дупка, заобиколена от окаяни сгради, а наоколо се виеха оплетени улици и гниещи стълби. Неспирен и трескав живот кипеше сред мръсотията и нечистия въздух. Деца играеха, тичаха, изчезваха и се появяваха отново по тъмните сокаци, а подметките на скъсаните им обувки потъваха в болестотворната кал. Под потъмнели покривки, по които гниеха остатъци от развалена храна, бяха подредени маси, а край тях имаше разнебитени табуретки, на които седяха осъдените на скитничество клетници: уволнени чиновници, слуги без господари, избягали от полковете си войници. Те поглъщаха канички с кисело вино и чакаха към тях да се присъединят тези, които ги подканяха да пият още повече, преди да ги отведат в гнусните стаички, където се разпореждаха. Някои от тези жени дори не си правеха труда да слизат и след като избърсваха небрежно с парцали слабините си, повикваха от балкончето следващата жертва: съобщаваха цената си, възхваляваха еротичните си умения, подиграваха мъжете, които се колебаеха. Други, изморени или безразлични, предпочитаха да чакат. Когато никой не идваше, те си говореха и наблюдаваха отгоре своите шумни дечурлига.