Непокорна кръв [bg]

— Само ако беше малко по-бърз със спусъка, Мурлин — каза тя, — сега щеше да си капитан на крепостта и наследник на Григар.

— Знам — отвърнах. Усещах студения гняв на Шона, а момичето се притисна още по-плътно към мен, докосвайки юмрука ми със слабите си пръсти. Бях благодарен на Шона, но отблъснах момичето. Нямах нужда от нейната подкрепа. Вече започваше да ме дразни.

Гарванът изграчи дрезгаво, наклони глава и Брандир настръхна и му изръмжа. Ленора леко се усмихна.

— Благодаря ти — каза хладно тя — за това, че беше толкова бавен.

После се обърна и излезе навън, а гарванът се издигна в небето, докато накрая не се превърна малка черна точка. Ранях изпусна дъха си, а Шона потрепери. Той тръсна ядосано глава.

— Повече няма да получиш от нея — промърмори той.

— Беше повече, отколкото би могъл да очаква — рече отривисто Ранях. — Върви при брат си.

Момичето отново тръгна с мен, но този път щом стигнах до каменните стъпала, които водеха към стаята на Конал, аз се обърнах към нея и й казах да остане там. Наредих й го със същия глас, с който се обръщах към Брандир, само че по-остро. Шона ме погледна студено и остана с нея, мърморейки й успокояващи думи, докато тя ме изпращаше с поглед. Зачудих се дали пък не я иска. Щеше да е странно, ако е така.

Пред стаята на Конал имаше пазачи, но дори не ми се наложи да говоря с тях; те отстъпиха встрани и единият от тях ми кимна с глава да вляза. Конал лежеше на една страна, пъхнал ръка под възглавницата си, затворил хлътналите си очи, но щом затворих вратата, той веднага ги отвори и впери поглед в стената.

— Сет — каза той, без да ме поглежда.

— Трябва да спиш — казах му аз.

— Ще спя. Но първо исках да те видя.

— Само боговете знаят защо изобщо се събуди.

Той най-после обърна към мен главата си, обръсната, нарязана и насинена, и се надигна в леглото, облягайки се на треперещата си ръка. Преглътнах мъчително.

— Богове, защо не си легнеш?

— Довлечи си непокорния задник тука.

Така и направих. Седнах на ръба на леглото. Той ме прегърна през врата и ме привлече към себе си. Дори това беше свръх силите му, можех да го усетя, и аз също го прегърнах силно.

— Исках да проверя — промърмори той. — Исках да съм сигурен. Мислех си, че си само в моето въображение. Не помня как съм се озовал у дома.

— Да. Умът ти е изфирясал. Затова.

— Казаха ми, че са те намерили. Казаха, че ще те убият. Но не веднага. — Ръцете му се вкопчиха в мен; наболата му брада одраска бузата ми и аз усетих как топлите му сълзи намокрят косата ми. — Мислех си, че те чака нещо по-зло и от смъртта.

— Излъгали са те — възразих.

— Знам — отвърна той. — Вече.

Останахме така смълчани и прегърнати. Аз си спомнях. Той се опитваше да забрави.

— Катриона — подзе той. — Тя успя ли да премине? Добре ли е?

Отдръпнах се от него. Все още му бях ядосан заради това.