Непокорна кръв [bg]

23

Момичето тръгна с нас към крепостта, но ни следваше отдалеч. Шона я погледна любопитно, но като че ли прояви по-голям интерес към Брандир, който забелязах, се влюби веднага в него, без да минава през фазата на злобното хапане. Това едновременно ме развесели и ми вгорчи настроението.

Когато се приближихме до портата, Шона спря. Брандир се вдигна на задни крака и опря лапи на раменете му, а Шона се престори, че е зает с чесането на гърба му, но всъщност знаех, че изчаква момичето. Тя се забърза, внезапно уплашена да не остане отвън. Когато се приближи на една ръка разстояние, той й се усмихна и тримата минахме заедно покрай пазачите. Единият от тях ми викна и аз изненадано вдигнах глава. Йорна.

— Изгубил ли си оръжията, сополанко — извика той и ми намигна.

Аз му се ухилих.

— За твой късмет!

— Утре сутрин те искам на бойната арена, мързелив, изгубил форма пикльо!

Момичето се промъкна до мен и го погледна предизвикателно. О, адски дъх: нямах нужда от защитата й. Караше ме да изглеждам като глупак и аз се ядосах, но ако я отблъснех, щях да изглеждам като още по-голям глупак, а и не можех да не се възхитя на куража й. Опитах се да не й обръщам внимание.

— Изгубили сте оръжията си, но пък сте намерили две полезни кученца! — Йорна посочи Брандир и момичето и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите пазачи.

— Не им обръщай внимание. — Шона ме хвана за ръката и ме поведе към ковачницата.

За миг успях да пригодя зрението си към топлия мрак. Осветена от пламъците в огнището, Ранях се надигна и ме погледна. Червеникавокафявата й коса беше сплетена на плитка, а красивото й лице се беше зачервило от горещината. Тя измъкна едно парче стомана от пещта и го постави на наковалнята, но само го погледна и положи чука си до него.

— Чух, че сте изгубили мечовете си.

Явно цял живот щяха да ми го натякват.

— Конал не си взе меча.

— Знам, дребен. Дадох му един по-добър.

Свих устни. Никога нямаше да стана висок колкото Конал, знаех го много добре, но за две години бях наваксал на тегло и мускули. Не бях толкова нисък. Бях почти колкото Шона и ако тя се опитваше да ми каже, че не мога да се бия, щях да грабна нажеженото парче метал и да жигосам задника й с него.

Забелязвайки погледа ми, Ранях се засмя сухо.

— Да. Пораснал си. — Тя избърса ръцете си в кожената си престилка и рече: — В такъв случай ще ти трябва ново оръжие.

— Да — отвърнах аз.

— Ще ти направя. Покажи ми ръката си.