Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Пламъкът угасна. Управителят на заведението елегантно наряза рибата. Един келнер постави пред Карол и Филип чиниите, напълнени с бяло месо с лек сив оттенък към гръбнака и с аромата на провансалски билки. Дотича и собственичката засмяна, за да получи похвали. Но като разбра, че клиентите й се интересуват повече от своите чувства, отколкото от нейната кухня, тя се оттегли, като повлече персонала си. Карол опита печения лаврак с копър, изпи глътка вино и отсече:

— Това исках да ти кажа, Филип.

— И си въобразяваш, че аз ще приема такъв живот? — извика той с глух тон.

— Кой ти казва да приемеш?

— Но… но ти, Карол…

— Не си разбрал, Филип! Рихард Раух и аз решихме да се оженим.

Контрастът между нежността на гласа и жестокостта на присъдата беше толкова голям, че Филип за миг се усъмни дали добре е чул. От изненада главата му се замая. Той погледна Карол. Тя се усмихваше. Някакъв страх го прониза като мълния.

— Ти не говориш сериозно! — измърмори той.

— Сериозно говоря, Филип.

— Този човек, когото ти едва познаваш!… Това е безумие!… На колко години е?

— Защо такъв въпрос?

— Искам да знам!

— Не, Филип.

— По-млад ли е от теб? На годините на Жан-Марк?

— Той е на моя възраст.

— На твоя възраст — измънка той.

Със свито сърце, той почувства, че ще се пръсне от мъка. Все тая младеж го преследваше и го ограбваше. Карол отново бе започнала да яде с бавни, грациозни движения. Той не можеше нищо да погълне. Попита я:

— Какво работи?

— Той е генерален директор на една германска фирма.

— Значи е германец?

— Да.

— И ти ще се омъжиш за германец?

— За мене няма националности — каза Карол. — Обичам го.

Бе казала тия думи с глас, едновременно убеден и малко унил, сякаш признаваше някаква болест, срещу която не би помогнала никаква съпротива. Белязана от фаталността на любовта, безотговорна и съкрушаваща, именно тя не можеше да склони на доброжелателството на този, когото измъчваше. Филип запали цигара, за да се овладее. Сега най-важното бе да издържи докрай. Но как да изглежда спокоен, когато вътрешно пропадаше, когато се измъчваше, когато сълзи напираха в очите му, когато горчилката стигаше чак до устните му.

— Предполагам, че ти искаш да се разведем много бързо — каза той.

— Да, Филип.

— Не е така просто. Ние имаме общи интереси.

— Какви?

— Е, добре!… Но… ти добре ги знаеш… В моята работа ти си нещо като…

Тя наведе глава.

— Не, Филип. Аз съм далеч от това. Не искам да имам нищо общо в работата на кантора „Ейглетиер“.

— А защо ме бе заставила преди?…

— Страхувах се: не исках да ме изоставиш!