Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

XIV

Като се бръснеше пред огледалото, Филип намери, че не изглежда добре. Нямаше защо да се учудва след нощта, която бе прекарал! В продължение на часове, вместо да спи, той бе проучвал делото Карол. Тази сутрин трябваше да има с нея решително обяснение. Чашата бе преляла. От две седмици той не можеше повече да понася да я гледа ту весела, ту далечна. Защо, след като бе склонила веднъж на неговата настойчивост, сега го отблъскваше? Всяка вечер беше заета. Щом се разбираше толкова добре с Ксавие Болийо, нека се пренесе окончателно при него!… „Ще й го кажа. Ще я принудя да избере!…“ Той се облече, телефонира в кантората си, за да предупреди госпожица Бигарос, че няма да отиде преди единадесет часа, и попита Агнес дали госпожата е станала.

— Не вярвам, господине — отвърна Агнес. — Във всеки случай тя още не е позвънила за закуската.

Беше десет часът без четвърт. Толкова по-зле, ако я събуди! С груба решителност той почука на вратата на стаята й. Никой! Дори леглото не бе разтурено. Мина в банята и в лицето му блеснаха санитарните уреди. Чистото, празно помещение го вдърви, смрази го. Вдъхна парфюма на новата тоалетна вода, с която Карол си служеше от известно време, и мъката му се превърна в гняв. Цялото му същество бе обзето от желание да вика, да удря, да чупи. Изведнъж се видя с отворена уста и разширени очи в огледалото над умивалника: глупава и вяла маска на разгневен рогоносец. Лек шум го накара да извърне глава. Карол току-що бе влязла и стоеше зад него, с коженото манто от оцелот на рамене, с шала си в ръце, усмихната и свежа.