Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Е, добре! — каза тя. — Къде отиваме?

Той предложи да я заведе в „Порфир“, нов ресторант, където бил давал много успешно делови обеди. Намирал се наблизо, на улица „Мазарини“. Отидоха пеш.

Заведението беше малко и мрачно, но в дъното имаше голям живарник, осветен отдолу. Сиви пъстърви яростно и упорито се притискаха към тръбата за вкарване на въздух, като размахваха опашки. Собственичката настани Филип и Карол на уединена маса зад един стълб, облицован с раковини, и остави листа с менюто.

— Толкова съм гладна! — каза оживено Карол.

След хиляди двоумения от изблик на лакомия тя си избра половин дузина миди и лаврак с копър.

— И за мене същото — каза Филип.

Като не беше в състояние да мисли за ядене, той се учудваше, че жена му не беше така потисната като него от мисълта за разговора, който им предстоеше.

Собственичката пак ги обезпокои, като им показа върху легло от водорасли няколко лаврака със сребристи брони, с бледи кореми и разтворени уста. Те си избраха една средно голяма риба, достатъчна за двама души. Келнерът вече носеше подноса с мидите.

— Имат превъзходен вид! — каза Карол.

Келнерът наля в чашите вино „Сансер“, което Филип беше поръчал, и си отиде.

— Е, добре! — подзе Карол. — Какво толкова важно имаше да ми казваш?

— Аз нищо — отвърна той. — Но предполагам, че в твоя живот има нещо ново, щом дори не се прибираш вкъщи да спиш.

— Наистина — каза тя — има много неща, които могат да променят живота ми. — Тя взе от подноса една мида, поля я с лимон и я лапна. Той разсеяно направи същото.

— Заради Ксавие Болийо? — попита той.

— Не, Ксавие Болийо за мене е само една светска връзка.

— Значи има някой друг?

— Да, Филип.

— Вече? — попита той със саркастична усмивка.

— Ти не можеш да разбереш — въздъхна тя. — Мериш времето с твоята мъжка логика. Като че ли в някои случаи петнадесет дни не са равни на една година. Аз срещнах едно необикновено същество, Филип.

Той изпита чувство на задушаване и изпи пълна чаша вино. Тя изяде още две миди.

— Влюбена ли си? — попита той, като се мъчеше да говори с безразличен тон.

— Да.

Мълчанието ги раздели. Карол гризеше филийка препечен хляб. После тя започна бавно, сериозно:

— Между мене и него има нещо много силно, много… много истинско!

Като каза тия думи, тя отправи към Филип откровен поглед. Той блъсна чинията си, лицето му бе сгърчено.

— Аз може би съм груба, Филип — продължи тя. — Но толкова те уважавам, толкова съм ти признателна, че не искам нищо да крия от теб!

— Уважение? Признателност? Преувеличаваш!

— Да, да! Само като си помисля за нашето минало, аз се вълнувам от прекрасните спомени, които са ни свързвали!