Честотата на Шуман [bg]

-      Какво друго имате?

Детективът му подаде още един лист.

-      Ето нещо много интересно. Показанията на човек от охраната на летището. Той твърди, че госпожица Каприарти е нарекла издирвания „Уилсън“. - Детективът посочи името. - Точно така го нарекохте и вие.

Висблат го погледна в очите.

-      Прав сте. Така го нарекох.

-      Откъде знаете името му?

-      Това се нарича проучване! - рязко отвърна Висблат и му върна всички документи. — Детектив - продължи с по-спокоен тон. - Свършихте добра работа. На всяка цена ще запомня това. Като едното нищо може да ви донесе още едно повишение.

Детектив Робинсън мислено се усмихна. Скоро Висблат щеше да излети от системата и с малко късмет именно Робинсън можеше да седне на мястото му.

-      Благодаря, командир.

Висблат посочи района с ограничен достъп зад себе си.

-      Трябва да проверя някои веществени доказателства. Искам да дойдете с мен. - И тръгна целенасочено към бронираното стъкло.

Детектив Робинсън изведнъж се изпълни с опасения. Хранилището се намираше в подземието на полицейската централа и беше най-строго охраняваната част в сградата. Двама полицаи дежуреха непрекъснато вътре, а в коридора имаше камера. Малкият склад съдържаше всякакви веществени доказателства, в това число конфискувани пари, наркотици и оръжие. Вътре се допускаха само старши служители, при това по двойки. Дори Висблат не можеше да влезе сам.

-      Искам разрешение да вляза - каза Висблат в микрофона на охраната. - Детектив Робинсън е с мен.

Дежурният попълни имената им и включи интеркома.

-      Сър, какво точно искате да видите? - Химикалката му беше увиснала над съответната графа от формуляра.

-      Отворете вратата! - озъби се Висблат.

Робинсън погледна дежурния, после командира.

Последното, което искаше, бе конфронтация - особено през последния ден на Висблат. Пък и какво лошо можеше да стане? Тук сигурно бе най-безопасното място в града.

-      Искам да разберете откъде знам името на издирвания - каза му Висблат. - Ще ви покажа нещо.

Робинсън се заинтригува. Възможно ли бе вътре да има доказателство, за което да знае единствено Висблат? Той натисна копчето на интеркома.

-      Всичко е наред, Джеф. Отвори. После ще попълним формуляра.

Чу се бръмчене и електронната брава се отключи. Висблат бутна тежката стоманена врата с гипсираната си ръка. Докато влизаха, детектив Робинсън отдаде чест на двамата дежурни вътре. Познаваше ги добре. Вратата се затвори автоматично зад тях. Във въздуха се носеше характерна миризма, при това не от приятните - миризма на пари.

Висблат погледна безкрайните лавици, отрупани с конфискувани вещи.

-      Какво търсим, командир? - попита Робинсън, но Висблат вече беше изчезнал в една от пътеките, без да каже нито дума. Робинсън се обърна към единия дежурен и сви рамене.

Висблат взе черно кожено куфарче с етикет, на който беше отбелязан номерът на вещественото доказателство и надпис „2,3 милиона долара“, и закуцука решително към изхода.