![Честотата на Шуман [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/0/chestotata-na-shuman-bg-download.jpg)
Честотата на Шуман [bg]
- Автор: Райд Кристофер
- Серия: Надзирателят #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555052
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Честотата на Шуман [bg]». Краткое содержание книги:
- Ужасно е, че се е измъкнал.
- Имам и друга новина - каза Робинсън и отново се приготви за избухване. - Изпратиха ме да ви кажа, че издирването вече не е във вашата юрисдикция.
Висблат се обърна. На светлината раните по лицето му изглеждаха много по-зле.
- Нека позная - каза той. - Вече е федерален въпрос, нали?
- Да, сър. Обадиха се от ФБР. Те поемат цялото разследване. Нямам нищо общо с това. Казаха ми го само преди минути.
- Разбирам. - Висблат се усмихна насила. - Нормалната процедура при отвличане. - Закуцука обратно към бюрото. - Кажете ми какво е станало на летището.
- Бил е с някаква жена. Руса жена. Помагач. Отвлекли са самолет недалеч от терминала.
- Имало ли е пътници на борда?
- Не, сър. Никакви пътници. Само двамата са.
Висблат се съсредоточи.
- Витлов самолет?
- Да, сър. Единият от тях със сигурност е пилот.
Висблат се разсмя като луд, но после изведнъж се намръщи.
- И от чисто любопитство - каза той, като разтриваше слепоочията си. - Какво знаем за жената, която е с него?
Робинсън се чувстваше още по-неловко от обичайното - странните реакции на Висблат ужасно го изнервяха.
- Сър - каза той, - като че ли е същата жена, на която сте попаднали на Ричи Роуд.
Висблат се облегна на бюрото и се загледа в бъркотията върху него.
- Няма никаква логика. - Разсмя се отново и млъкна. На лицето му се изписа объркване. - Съберете цялата възможна информация за нея и ми я донесете.
- Сър, това вече е федерално разследване.
Висблат отвори чекмеджето, извади своя „Магнум“ 44-ти калибър и нежно го постави на бюрото.
- Отказвате да изпълните заповед ли?
При вида на лъскавия мощен пистолет сърцето на Робинсън заби още по-бързо.
- Не, сър, не бих направил подобно нещо.
- Тогава изпълнявайте. - Висблат затърси муниции в чекмеджето. Когато вдигна очи, се изненада, че детектив Робинсън още е в кабинета му. - Проблем ли има?
- Не би трябвало да събирам тази информация. Случаят вече не е в нашата юрисдикция.
- Докато ФБР не дойдат тук, случаят е наш - каза Висблат. - Аз поемам изцяло отговорността. Разбрахте ли ме?
- Да, командир. Разбрах.
Висблат изкуцука до вратата и изведе Робинсън в коридора.
- Информацията ми е нужна колкото се може по-скоро. Чакам ви в хранилището след десет минути. Носете всичко. А сега се размърдайте. - И добави: - Това е заповед.
Мястото на срещата беше необичайно, но Робинсън пропъди тази мисъл. Засега просто се радваше, че може да се махне.
Висблат затвори вратата и остана сам в малкия си кабинет. Слава богу, Уилсън явно бе все още жив. Но в нищо от ставащото нямаше логика. Просто не пасваше на психологическия профил, който му бе даден. Уилсън би трябвало да е съвсем обикновен човек, лесна плячка. А ето че случаят се оказваше съвсем друг. Висблат обаче се гордееше, че бързо се учи; вече знаеше повече за жертвата си и можеше да се адаптира. И Уилсън като че ли си имаше приятели - помагачи. Хора като Джордж Уошингтън, готови да си мълчат и да крият истината. Беше невъзможно да се разбере как точно се получава - би трябвало да е точно обратното, - но ето че някои хора наистина му помагаха.
Отвори отново чекмеджето. Важното беше, че Уилсън е жив. Никой друг не би отвлякъл витлов самолет и не би го насочил на североизток, за да заблуди преследвачите си. Внезапно отново го завладя гняв. През последните няколко месеца промените в настроението му ставаха все по-непредвидими. „Ще му дам да се разбере на господин Даулинг, когато го пипна - обеща си той. - Накара ме да изглеждам пълен глупак!“
Изсипа цяла кутия патрони в джоба на сакото си - колкото повече, толкова по-добре. Време беше да поеме нещата в свои ръце. Изправи се, доколкото му позволяваха раните, и закопча сакото си. Огледа малкия си кабинет и си даде сметка, че никога вече няма да влезе в тази стая. „Жалко. Обичам да гоня престъпници“. Винаги се беше представял отлично в това. Погледът му се спря върху предупредителното писмо от кмета. Висблат го взе, смачка го на топка и го захвърли на пода.
„Засега аз командвам. И никой не може да ме спре“.
Точно след десет минути детектив Робинсън слезе в хранилището. Командир Висблат вече стоеше в празния коридор и си играеше с ключовете на колата си. Изглеждаше уморен. Лицето му бе започнало да губи цвета си, а одрасканото по брадичката му започваше да се покрива със струпей. Лявата му ръка, онази с гипса, изглеждаше лошо подута.