И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Подминавам го, някак си смутен от това застинало в неподвижност човешко тяло и с усещането, че ме гледа или ми се смее. Сам не зная защо. По-нагоре, на асфалта, е разположен голям касетофон. До касетофона човек с цигулка. Това е вече оркестър… В определени моменти, човекът-оркестър намалява касетофона, тогава се засилват звуците на цигулката в ръцете му, после нейният съвършен звук се изравнява с мелодията, идеща от касетофона. И той, както и онзи, който прави скулптури, като че е сам под небето. Касетофонът му изобщо не се надсвирва и надвиква с околния шум на движещи се нагоре и надолу по улицата млади хора. Той свири за себе си… Ето го отново правилото, основния закон на Америка — можеш да правиш всичко, което не е забранено от Конституцията, при условие, че спазваш главното — да не пречиш и да не притесняваш останалите… С този закон под ръка, продължавам да оглеждам тази неподозирано любопитна улица… Наближавам някакъв смешник. Той си е направил трибуна и разправя, както личи по лицата на слушателите му, весела история. Гласът е плътен, добре обработен. Може би е професионален артист. Извиква от публиката момченце, разговаря с него, прави фокуси, после се премята на подиумчето, като да имитира някого… Публиката избухва в смях и аплодисменти. Каже още няколко думи, публиката пак ревне и ръкопляска. С нея се смее и той. Получава се нещо като самозадвижващо се колело на смеха. И после ще го забележа. Американците ценят чувството за хумор и у себе си, и у другите, и никога не пропускат случай да го възнаградят… Не му разбирам думите на тоя актьор, по-скоро са ми интересни тези, зяпнали го най-сърдечно очи, оградили отвсякъде подиумчето му, и техният чистосърдечен и неподправен смях. Такъв, струва ми се, е и доларът, който мнозина от тях поставят в деликатно приготвената встрани празна бонбонена кутия…
Още отминавам… Тук вече ще налетя на друга гледка. Млад мъж, имащ-нямащ трийсет години, е седнал по турски на тротоара, пред него сандъче, върху сандъчето нарисувани карти и зодиаци. Най-отгоре е написано: «Стефан предсказва бъдещето!» До Стефан е клекнала девойка. Стефан е разперил картите и държи ръката й. Тъй се гледа… Без да го хващам за ръката, без да му хвърлям карти, на нещо познато ми бие този Стефан. Дори като оставим настрани името му… И воден от нашенските си, марксически и материалистически представи за човешкото щастие и благоденствие, изпитвам тъга… Поглеждам към дъното на улицата, пълна с хора, и все едно, че ме очаква там някой, извиквам на чист български език: «Идвам, почакайте ме малко…»
Стефан светкавично вдига глава, погледът му става бърз и остър, после се навежда още по-съсредоточено, като че сега точно ще каже, каквото има да каже, на момичето. Стефане, Стефане, къде те е вятърът отвеял чак тук, на този далечен, тихоокеански бряг с това сандъче отпреде.
Макар че, ако си работно и честно момче, и ти ще си стъпиш скоро на краката!
Отминавам го потиснат. Балканската сантименталност ли се обади, нашенски мъгляв хуманизъм ли или една недотам обистрена философия за сполука и несполука в живота. Зная, че сега ме гледа, дори усещам очите му в гърба си… Защо не го заговорих? Защо го отминах, като че ми е враг или от второ качество човек! Балкански чеда си оставаме… Дори и в Америка, на лосанджелиския бряг да сме се срещнали…
Отивам още по-нататък. Там снимат филм. Както се снима по цял свят. Статистите се държат, като че светът им принадлежи, другите пък, които няма да се обезсмъртят в най-близко време, им завиждат. И там — поразсъблечени девойки, които се поглезват около мъжете, облечени като древни воини. Както навсякъде, където има театър, кино и пари. Видях още веселяшки студентски групи, видях продавачи на какво ли не — нещо като нашенски битак, и тръгнах обратно. Навсякъде — толерантност, ненасилие и ненатрапчивост. Нещо, което откривах и другаде, където попадах сред много хора. Вървя назад, всичко и всички са по местата си. И малките магазинчета, извадени на уличката, и «скулпторът» с тялото си, заел сега друга поза. И цигуларят е касетофона, и… Само нашето момче беше прибрала сандъчето… Дали то ме позна, дали се изплаши, аз да не го позная, и като си дойда в България, както ние обичаме да правим, да започна: «Абе знаете ли вие кого и къде видях?» Познавач на родната земя ще трябва да беше този Стефан…
Отзад вече остават палмите на Санта Моника. Подстригани, като млади войници, високо, високо, по-точно като някакви дервиши, само на върха на главите им е оставена косица… Назад са вече крайбрежните хотели и ресторанти. Избирам не широкия и прав път, който води към Сан Франциско, но за сметка на това минава далеч от океана, а тръгвам по тесния, пълен със завои, на места изкачващ се до две хиляди метра височина в планините, после бързо слизащ и залепващ се о океана калифорнийски път… Колко е живописен този «нъмбър уан» на Америка!!!