И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Защо — казвам — вие не проверявате за алкохол… Дори не мога да повярвам, че не правите такива проверки…
— Правим много рядко — казва ми единият от тях…
— Едно, че катастрофите по тази причина не са много… Второ, че в Америка не се пие… Има и една трета, може би най-важна причина — каза полицаят… — Ако проверим шофьора за алкохол, то трябва да стане само ако имаме стопроцентови доказателства, че е пил. Тези доказателства са в кръвта. А кръвта се проверява в болницата.
«Както е и у нас, мисля си. И ми става драго, колко много чак приличаме на американците.»
— Ако се окаже, че процентът на алкохола в кръвта е под допустимия, ние понасяме всички последици за това, че сме наскърбили човека. Тогава, вместо него, законът наказва нас… Ако гражданинът е по-честолюбив, отиваме и на съд… Главоболията ни стават прекалено големи. Тук да си полицай, е колкото престижно, толкова и неприятно… Защото човекът, личността е много силно охранявана от закона.
Както много пъти обаче имах случай да се убедя — полицейската институция в САЩ е белег за сигурността на гражданина. Появи ли се полицаят, честният гражданин може да се чувства напълно сигурен и защитен…
Да кажа, че съм разбрал всичко това, ще е пресилено. У нас и да те набият момчетата, няма кой да им върже кусур… А тия тук — личността, та личността!
Излиза, че многото демокрация се обръща срещу себе си. Да се докаже една вина, се събират толкова доказателства, от толкова страни, че потвърждаването й се превръща в абсурд — всяко възражение предизвиква нови доказателства и факти. Обвинението на личността в престъпление или в нарушаването на законите в Америка е сред най-трудните дейности. Цялото законодателство на тая страна е направено така, че да улеснява не обвинението, а защитата на личността! Лесно ли е да си полицай в такава държава? Въпрос, с подсказан отговор.
Недай си боже обаче полицаят да е сигурен, че си нарушил закона, белезниците се появяват на минутата върху ръцете ти и оттук нататък, само господ ако дойде, може да ти е на помощ. Няма «сухо» да прошумоли, няма обещание, няма «Знаеш ли ме кой съм аз?»… Не казвам, че нагоре, високо във върховете на небостъргачите, нещата и в Америка, както и във всяка страна, не са толкова чисти и прости, ала долу, в ниското, е така — пипне ли те за нарушение полицаят, спукана ти е работата. Глобите са също така дебели… И много силен джоб трябва да имаш, за да можеш да им излезеш насреща. Врътне ли се бурканът на полицейската кола, значи наистина нещо сериозно е станало, движението веднага се укротява, свива се встрани и дава път на колата… Никой не е толкова бърз в Америка и не пристига толкова навреме на местопроизшествието, както американската полиция. В деветдесет процента от случаите, в населените местности тя пристига на местопрестъплението за не повече от трийсет до шейсет секунди… Няма никакво съмнение, че става дума за съвършена, за безупречна организация. Ще се отклоня от красивите хълмове на Калифорния, покрай които минавам, от гледката на ранча, на огромни пространства, вече зелени, по които пасат крави, а от другата им страна са ниски и широки къщи и брегове: ту застроени, ту още празни от човешко нашествие. Ще се отклоня, за да довърша разказа си за оная нощ, която прекарах с чикагската полиция…
Чикаго е разделен на двадесет и пет района. Във всеки район по всяко време на денонощието, четири коли кръстосват улиците и държат под наблюдение местата, където се събират хора или където полицията знае, че нещо нередно може да се случи. Всяка трета минута, тайна, или явна, полицейската кола минава навсякъде, където има и най-малко съмнение за възможно престъпление или нарушение на реда… В една такава кола, по предварителна договорка още от Вашингтон, трябваше да се кача и аз… Шефът на отделението ме оглежда…
— Гангстери ли очаквате да видите? — пита той…
Усмихвам се, но не му отговарям.
— Много ви е остаряла представата за Америка и за Чикаго. Тук отдавна няма гангстери…
Не споря. С американски полицай, казват, не се спорело. Той извиква един едър мъжага, показва ме и му нарежда да намери следващата дежурна двойка, която да ме качи в колата си. Здравенякът се оказва от немски произход. Облечен е също в дънки и с яке, макар че бързо забелязвам под якето пищова… Това, което обаче още забелязвам, преди да се появят мъжете, с които ще преброждам това свърталище на американската престъпност, е че във фоайето, където се развиват всички видими действия на пристигащи и тръгващи полицейски двойки, където е шефът, където е заместник-шефът на поделението, където е и телефонистката, се появяват полицайки! Ама полицайки, а! Едни са в униформа, други не. Мургави, черни, бели… И те се движат на двойки, както ми се струва, правят и мъжете. Има обаче и смесени двойки, ако трябва да се отиде на някое по-специално място… Вършат си работата по приемането и предаването на дежурствата без много приказки, сякаш и тая работа са я напълно автоматизирали.