И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Не съм дип по ключалките, но тази молба на момичето ме учуди. Толкова ли това момиче не го е страх от престъпници, че чак ключа ми дава. Ами ако извадя едно ножче и те бодна в гърленцето бе, девойче… Че знаеш ли ме ти мене какъв съм, що съм, да не би на челото ми да пише, че идвам от социалистическа страна, където, както се знае, живеят най-честните и хармонично развити личности… Това беше първият ми ум. Ала българинът си има и втори. Тая, за да ти дава ключа — ми казва той, има нещо… Кой кани случайни хора да им отключват къщите?
О, опорочено мое съзнание! Момичето държи ключа и ме чака.
Ключът наистина заяждаше, ала в коя българска ключалка ключът не заяжда. Понатиснах, превъртя се. Момичето влезе вътре, но не ме покани, а пак застана на прага.
Ще си поставя аз моя въпрос, няма какво да му мисля…
— Вие може би сте студентка — казвам, вече успокоен, че нищо страшно няма да ми се случи…
— Студентка съм — отвръща непринудено тя.
— От Лос Анжелос ли сте?…
— Не, господине, аз не съм американка. Аз съм от Гватемала… Тук уча медицина…
— Далечко ви е университетът — заключавам като печен американец.
— В този град всичко е далече, — казва момичето. Освен океана — и ми показва водата, която е на тридесетина метра. И добавя: — Нали имам кола!
Поглеждам така наречената кола. От американска гледна точка тя е много стара. Мерена с българска мярка, става и за изфукване пред по-завистливи роднини.
— Сама ли живеете в тази къща?…
— Не, с приятелка. И тя е в Медикъл скуул. Но сега е на работа… — Правя моята, ошлайфана вече, балканска физиономия, която изразява най-дълбоко учудване.
— Аз също работя!… В едно барче — момичето ми се усмихва… — Защо се учудвате…
Не й отговарям, нито повече питам…
Скоро ще науча, че и от Гватемала да си, и от Гваделупа, и от Пето авеню на Ню Йорк, и от Колорадо, нещо най-обикновено в Америка е, стане ли младежът или момичето на шестнайсет години, т.е. добие ли право на шофьорска книжка, бащата да му купи кола. Ако е богат бащата, купува нова и скъпа кола. Ако не е толкова богат, по-стара и по-евтина.
С подаването на ключовете на колата, в деветдесет процента от случаите, той казва на сина или на дъщерята: «Довиждане, желая ти успех и щастие по твоя житейски път. Когато искаш, идвай у дома, но вече с предизвестие… Ако не ти се идва, пиши…»
Макар че Америка е безупречно уредена страна по отношение на телефоните, нейните поданици много обичат писмата. Писмото е най-често използваното средство за общение между баща и синове, между майка и дъщери, между фирми и работещи в тях. То, струва ми се, е последната съпротива на Америка пред нейната единствена, но много страшна болест — отчуждението.
Друг въпрос е, доколко е само американска болест. Като ни гледате как си приказваме с това непознато момиче, сигурно си казвате: абе за какво отчуждение говориш? Мисля, че тук, на тая толкова българска уличка, му е мястото да кажа няколко думи за тая болест.
Срещата с непознат американец винаги ти оставя впечатлението за една откритост, коректност и дружелюбност. Ако в отношенията ви по-нататък няма друг интерес или друга причина познанството да продължи, то там си и остава. Колкото и да сте си станали симпатични. Американците не познават преструвката. Те не познават и лъжата. Защото на тях просто не им се налага да лъжат. Няма за какво.
Не я познават, но не я и прощават. Ето мен например ме предупредиха още на втория ден след пристигането ми: «Вие сте тук за 30 дни. За всеки ден имате средно по 120 долара. За какво ще ги харчите, си е ваша работа. Но ако решите да съкратите престоя си — останалите долари трябва да ги върнете. Те са ви дадени, за да живеете с тях в Америка, а не в България!»
Не ми и мина през ума да хитрувам. Компютърчето ще ме настигне, където и да съм!
Американците нямат обаче нашите сантиментални славянски души, макар че и американците, както и руснаците, много обичат да носят значки, надписи с името си, окачени на ревера, или по двадесет пъти на ден да казват: «Аз съм Джон.» Няма го у тях — срещнали се двама непознати, харесали се, удрят си по една ръка на рамото и отправят крачка към първата кръчма, а оттам, в късна доба, и към дома на един от двамата. Това в Америка може да се случи само като най-рядко, почти сензационно изключение. Така, че ние с това момиче може и много да се харесваме един друг, можем още да си поговорим каквото го попитам, изключено е да се преструва, да се прави на нещо или да ме излъже. Но оттук нататък, нищо повече в нашите светове няма да се случи. Американците трудно правят нови познанства, трудно допускат до себе си… До изрядност коректните един към друг колеги може не месеци, а години да работят един до друг, без нищо да знаят за себе си, освен това, което е нужно за работата. Свърши ли работният ден, всеки си отива у дома, за да дойде утре пак така бодър, усмихнат, коректен… Семейството затова е крепост!