И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
За нашия си свят, жив и здрав да ни е, и ония — с ролс-ройса, и дамата в магазина, и тая райска птица тук — всички те са преситени, от гледна точка на нормалния разсъдък, в цялото им присъствие има нещо нереално, нещо хипертрофирано…
Но как ли пък ние, другоезичните и другопланетните, изглеждаме на тях. Те какво ли пък мислят, като гледат, ако въобще някога са гледали или чули за нашите жени-героини. За комбайнерките, трактористките и кранистките, накачили се вместо в такива скъпи коли, в магарешки каручки, с изкривени от работа ръце и гърбове, угаснали от умора на предългата опашка за хляб, за добре очистен от парченце месо кокал, за прах за пране и за сапун, срещу които ги принуждават да гласуват за тази или онази партия!
Драстично е това съпоставяне. Страшно е.
Пъдя мислите, които налитат в главата ми. Пъдя ги, но те не се махат. Къде отива тази жена, с кого ще се срещне сега, кога ще си лепне да спи, с кого. Като се събуди, към книга ли ще протегне ръка, към вестник ли… Въпроси, въпроси, на които моята бедна селска мера, откъдето съм дошъл чак тук, трудно дава отговор. Не, чуждо ми е това безумие, това самозабравяне от имане, това незнаене за какво по-напред да се хвърлят милиони и милиарди натрупани долари, след като на мене не ми достигнаха сто и десет долара да си купя коланче…
Не зная как се чувствам. Вроденото ми презрение към капитала не е достатъчно, за да си отговоря на такива въпроси… Всичко това е вече извън границите на моята България, извън страниците на книгите, които съм прочел… Извън обещанията, които пленумите и конгресите ми даваха за светло бъдеще…
Откак съм в Америка, за пръв път виждам, че тя ме избутва встрани, изправя ме пред въпроси, на които моята европейска, балканска и българска представа е безсилна да отговори.
Кому е нужно това?…
Мулатката излиза от магазина и ме сварва на същото място на тротоара с моите си размишления, сяда в колата, сподирена от цяла сюрия усмихнати лица, лъснати равни зъби и поклони, като под тел прекарани… Колата се отдалечава, хората още се покланят на дима, макар и пречистен и невидим, който е оставила отдире си.
Най-добре е да си хвана пътя към хотела, да си пусна телевизийката. Ама ха де, душа се къса, крака не се късат от тая улица… Свивам по друга. И там същото… Най-известните френски магазини, най-известните италиански, най-известните германски… Имена, богатства, от цял свят се събрали тук, изживяват, както се вижда, своя най-висш и последен стадий…
Минавам край сладкарниците на тукашния хотел «Шератън». Както предполагах, вън няма ценоразписи. В ресторанти, пред които няма ценоразписче, или пък магазин, в който стоките нямат написани цени, по-добре не влизай… Такава една улица има в Ню Йорк — 57-а, или 58-а, ако не се лъжа… магазин до магазин е цялата. Ала в нито един магазин, на нито една стока няма да видиш цената… Тава, както разбирате, е за такива като мене, да се подлъжат, да поискат стоката и после да ги ударят… Ала на мене български приятели ми казаха за тая работа и аз, докато ходих по тая улица, нито веднъж не влезнах в проклетите им магазини. Откъде ще зная няма ли да ме хванат на сила, да ми натъпчат една стока в ръцете и като не я искам, да извикат полицията и да ме снимат с нея… Зная ги аз какви провокации могат да извъртят на един беден, но частен социалистически труженик.
Ала на тази улица, както и на Пето авеню, именно узнавам още една от големите истини за Америка. Че нейната сила е в слабостта й, или че нейната слабост е в силата й. На тази улица много от магазините през два-три месеца сменят собствениците си. Мнозина се явяват, купуват, фалират. Нов кандидат се появява. Победи и поражения. Борба навсякъде. Това е слабостта на Америка. Мисля, че по-вярно е, ако се каже — в това е силата й.
Щом искаш да си тук, трябва да си всичко!
… Когато човек ще прави престъпление, в главата му нахлува един бръмбар, подпалва кръвта му и той нито гледа, нито чува оттам нататък. Аз до престъпление не докарах работата, ала пък до един тънък резилец, разбира се, отново стигнах…
Срещу мен е сладкарницата на «Шератън», в сладкарницата седнали възрастни хора, пият си кафенце, от това рядкото, американското кафенце, хапват си разни пастици, приказват…
В тоя баш богатски квартал, мисля си, не може да е такъв боклук кафето, не може да няма поне еспресо. И се престрашавам да вляза, като се оглеждам със свойствената си за нашите географски ширини подозрителност и неувереност. Виждам празна маса, ала както е навсякъде в Америка, никой не ме остави да си шаря с очи и където ми е кеф, там да се цопна. Елегантен мъж, с папионка, до него мадамка с тънко минижупче, одма удариха поклон отпреде ми — и това беше първото засмъдяване, че пак нещо обърквам конците.