И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Плийз, сър…
— Кафе — казвам…, — имате ли еспресо кафе?
— О’кей, сър… къде желаете да седнете? Тази маса там?… — и ми показват маса във вътрешността. — Или тази тук, до прозореца, маса за двама, маса за четирима?…
Посочвам прозореца и масата за двама, както се пее в песента, те ми удрят още един кръст и ме повеждат…
Значи тук има еспресо… До такава степен се вълнува душата ми от сърдечното посрещане, че чак не забелязвам кога стигам до масата, кога мъжът дръпва стола назад, когато друго девойче плавва отпреде ми с все същата цветна градина на устните си и слага прибори отпреде ми… Не забелязвам, че и чашката, в която ще си пия еспресото, е сребърна. А че и чинийката. И ръбовете на картонената или по-скоро кожената папка с менюто — също… Можете ли да си представите, като каква беда усещам, че ме грози… За едно нищо и никакво еспресо, не се знае за колко дни напред ще ми изгорят дневните…
И пак тъй: срам — не срам, резил — не резил, ще трябва да бия отбой…
— Екекюз ми, сър — казвам с една милна, възгорчива, възкисела и възсмутена усмивка. — Бих искал само кафе…
От ясно по-ясно ми е вече, че тук съвсем не е място, където такива като мене се отбиват само да изпият кафето си. Ала човекът съвсем не ме наругава, съвсем не се нацупва, не се и усмихва снизходително и иронично на празния ми джоб… Покланя се пак така, като че съм му поръчал цяло войсково поделение най-скъпите напитки, и се оттегля със същия поклон, с който би посрещнал навярно и самата госпожа Буш, ако и тя като мене си пада не по американското кафе, а по еспресото…
Изпих си кафето, отброих един долар бакшиш и по-бързо, отколкото е нужно, се изметох от тая сребърна сладкарница. Ала и сега, както много пъти вече досега, докато излизах навън, все имах същото онова, ненапускащо ме чувство, откак съм в Америка, че ще ми извикат зад гърба: «Абе, селски, ти къде се намираш… Кого разиграваш да ти чиракува тук за едно кафе…»
Нейсе, никой не ми извика, никой не ме върна да дам обяснение, не чух и псувня да ме сподири…
Боже, колко наплашени хора сме вече!
IX
Фриско! Така любовно и гальовно американците наричат Сан Франциско. Там ще тегля тегела си днеска и аз. Сутринта плащам хотела си, едно от момчетата пренася куфарите ми и срещу задължителния долар, ги реди в багажника, после изкарва колата и ми държи вратата отворена, за да седна…
Трудно си пробивам път, докато стигна океана. Движението не е тежко, но Лос Анжелос е много голям и вероятността да сбъркаш посоката не е по-малка. По този път вече веднъж донякъде съм минал. Сега Санта Моника ще гоня, затова се въздигам по няколко «уея», слизам по други. Зная, че всеки миг ще се скрият зад гърба ми, в огледалото за задно гледане, «високите близнаци» — небостъргачите на «Банк ъв Америка»! Там целият този делови свят сега продължава да си прави бизнеса, да прехвърля пари, да дава заеми, да взема заеми, да продава и купува имоти, да ипотекира, да тича към борсата, телефоните приказват с целия останал свят… Друг живот, чужд за мене! За малко не залепвам колата о багажника на някакъв спрял отпреде поради задръстване шевролет и така, с нещо смесено между псувня и въздишка, че ми се размина белята, се разделям с билдингите на Лос Анжелос…
Гледам пак номера на улицата, гледам картата, няма какво — право там, в сърчицето на Санта Моника ще ме отведе тая улица… Оттам ще хвана крайбрежния път, за който казват, че бил царят на всички пътища в Америка, и довиждане, Лос Анжелос! Голям град си, голяма работа. Покланям ти се, загдето си толкова красив, толкова богат и толкова гостоприемен…
Още малко, и ще се плисне океанът. Ала минута преди да хвана крайбрежния път, виждам табелка — сочи към самата вода. И без да ме кара някой, без сам да зная защо, тия състояния на човек са трудно обясними, иска ми се за последен път да постоя за малко край водата, да погледам брега на Лос Анжелос. Кварталчето, край което минавам, е възбедно. Къщите са стари, уморени и което е по-лошо, занемарени. По улиците вече се вижда неприбран боклук, босоноги дечица с неизмити крака се гонят, стари негърки викат след тях…
Тук по-лесно намирам място за паркиране, няма ги и тия жестоки апарати за таксуване. Спрях колата, пред мене младо момиче натъпкваше своята кола в редицата от други коли и дори със знаци ми помогна да паркирам. После влезе в малко дворче и се зае да отключва вратата. Ключът заяде… Момичето ме погледна: бих ли й помогнал?…