И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
… Който е казал, ако не си видял Калифорния, нищо не си видял, умен човек е бил…
Дали защото ми е вече мъка за България, дали защото Калифорния толкова ми харесва, ала ми се ще да кажа, че от всички земи, които обходих из Америка, Калифорния най-много прилича на България, или, което е същото — България най-много прилича на Калифорния… Това, от гледна точка на географията, на красотите, на пиршеството на природата. Иначе си има разлики и те далеч не са толкова малки…
Оглеждам сега на дневна светлина и на слънце обърналите гърба си към мене къщички, хотелчета, къмпинги, мотели, оглеждам и покатерилите се нагоре по хълмовете къщи. И тук те не са строени на гъсто, или на тясно. Тясно и гъсто в Америка няма. Като изключим донейде Ню Йорк. Ала, както казват американците, Ню Йорк не е Америка. Или пък, ако е Америка, то това е друга Америка…
Не съм вече така наплашен от американското движение. Съвсем не е такава касапница, каквато си го представях и каквото искаха да ми го внушат, че е, и хора, които не бяха помирисвали Америка. И аз пак разбирам, колко велика сила е пропагандата… Преди да се порадвам на калифорнийското крайбрежие, искам да изкажа думи за благодарност на организацията на движението в Америка, към което се отнасях с такъв страх и подозрение, на нейните катаджии и полицаи, на американските шофьори, които, без да ми свиркат, без да ме псуват, без да ми показват ту един, ту друг пръст на ръката си, ми позволяваха да си карам колата и да разглеждам в най-тънки подробности тая богата и красива земя.
Първата ми силна изненада иде от ограниченията на скоростта. В тая опакована в пътни магистрали, в двупосочни, и с по няколко платна Америка, максималната скорост е по-ниска, отколкото е в България… Да ми го беше казал някой, аз също можех да му покажа някой от пръстите на ръката си, ала на себе си човек как да ги покаже… На най-големите, най-широките, с по седем платна на едната и седем на другата страна пътища, допустимата скорост е петдесет и пет мили. Речено в километри, то е деветдесет и осем километра в час… Ама, била ти колата хиляда конски сили, ама била тя фолксвагенче от костенурките (такива в Америка има доста), ама бил си депутат, сенатор, шериф, кмет — бъди си в кметството и шерифството си какъвто щеш. Тук ти си точно като всички, и най-голямата скорост, с която можеш да се движиш с автомобила си, е тази — петдесет и пет мили. Освен ако не е казано, както става на всяка крачка, четиридесет и пет мили, дори тридесет и пет мили скорост, която пък е задължителна за градовете. Умножете си го по 1,6 и ще получите в километри какво може и какво не може да прави с колата си един шофьор в Америка!…
Ала това, което може да стъписа един такъв като мене, който иде от страна, където законът е «врата у поле, къде минават само говедата», е, че американците на всичко отгоре, спазват тази скорост. И я спазват навсякъде, и не винаги от страх, че полицията може да ги спипа. В градовете никъде не чух дори на шега спирачка да изсвири, защото на шофьора се наложило внезапно да спре. А внезапно спиране се налага — пешеходците са по-малко дисциплинирани, ако трябва тази катаджийска дума да употребя, отколкото в България. Пресичат си доста своеволно, даже моята водачка пък смяташе за особена гордост, да пресече, където й е най-удобно на нея. Все пак не бива да се забравя, че произходът на нейните деди иде от Трънско, което си има своето генетично значение…
Толкова кесим пресичаше тая жена, че се наложи да й направя забележка. На която тя отговори: «Тука е така — шофьорът пази пътника…»
— Ама има пешеходни пътеки — казвам. — Те за кого са?
— Нека си има — отвръща ми тя. — Шофьорът е длъжен да спре.
— А не е ли длъжен, тъй както пресичаме, да ни тегли по една майна и до утре по същото време да са ни червени ушите. Шофьорът, дори когато е американец, е човек.
— Той е защитен човек — казва тя. — А пешеходецът не е.
И тъй не се разбрахме до края. Не всички американци, разбира се, пресичат, където им падне, но което е вярно, макар и да не е за вярване, не чух никой да мърда недвусмислено устни в колата си по адрес на неправилно пресичащите, нито пък видях да отвори прозорчето и да те поразпита за майка ти, за сестра ти, или поне тебе — къде си тръгнал като кьорав, от кое село си дошъл в града или пък във вашето село не си ли чувал за светофари — и прочие богати на словосъчетания и мъдрости въпроси и отговори, които ние, българите, в изобилие знаем. Вглеждах се в лицата зад кормилото, когато им се налагаше най-непредвидено да спрат. Всякакви имаше — от иронични, до любезни: моля, заповядайте, минете, като сте решили оттук да минете, до трети, които спираха колата си, без външно нещо да изразяват.