Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Захващайте се с обучението. Лорд Венчър организира голям бал в края на седмицата и готова или не, Вин трябва да е там.
10.
Изумителен е броят на народите, обединили се зад нашата кауза. Все още има несъгласни, разбира се — и някои кралства, за съжаление, бяха изгубени във войни, които не успях да спра.
И все пак това всеобщо обединение е величествено, заслужаващо уважение. Ще ми се народите на човечеството да не се нуждаеха от подобна ужасна заплаха, за да започнат да ценят мира и сътрудничеството.
Вин вървеше по една улица в Пукнатините — един от многобройните лутаделски скаа бордеи — със спусната качулка. По някаква причина топлата сянка на качулката й се струваше по-поносима от червеникавата слънчева светлина.
Крачеше прегърбена, свела поглед към земята, придържаше се към едната страна на улицата. Тукашните обитатели, с които се разминаваше, се държаха по същия начин. Никой не вдигаше глава, нито пристъпваше с лъчезарна усмивка. В бордеите подобно поведение би изглеждало подозрително.
Почти бе забравила колко потискащ може да е Лутадел. Седмиците, прекарани във Фелисе, я бяха накарали да свикне с дърветата и чистите стени. Тук нищо не беше бяло — нямаше белостволи трепетлики, нито измит гранит. Само чернилка.
Сградите бяха изцапани от безбройните несекващи саждопади. Въздухът бе задимен от огнищата на ковачниците и от хилядите кухненски комини. Паважът, вратите и ъглите бяха покрити с пепел — изглежда, никой не си даваше труда да мете купчините.
„Колкото и да е странно, нощем всичко изглежда поне малко по-ярко и чисто“ — мислеше си тя, докато завиваше зад следващия ъгъл. Подмина няколко просяци, седнали на камъните с протегнати за милостиня ръце: молещите им гласове не трогваха изгладнелите и мършави минувачи. Размина се с група работници, които крачеха със сведени глави, скрили лицата си под шапки или качулки. От време на време срещаше патрули на градския гарнизон с пълно бойно снаряжение: нагръдници, шлемове и черни наметала в добавка към оръжията — за да изглеждат колкото се може по-заплашителни. Те бяха живото олицетворение на волята и властта на лорд Владетеля в един район, който принудителите по правило се гнусяха да навестяват. Войниците от гарнизона ритаха просяците, за да се убедят, че наистина са сакати, спираха минувачите и ги разпитваха защо не на работните си места и въобще се държаха нахално и предизвикателно. Когато наближи поредния патрул. Вин се присви и ускори крачка. Изглеждаше достатъчно дребна, за да я вземат за хлапак, и този път войниците отново не проявиха никакъв интерес към нея. Тя свърна зад следващия ъгъл и продължи по засипана с пепел уличка, в чийто край имаше гостилница.
Като повечето подобни заведения и тя беше мръсна и зле поддържана. В общество, където работниците получаваха рядко, или най-често изобщо не получаваха заплата, кухните трябваше да се издържат от благородниците. Някои местни господари — вероятно притежателите на фабрики и ковачници в района — плащаха на съдържателя на гостилницата, за да осигурява храна на местните скаа. Работниците получаваха хранителни купони за вкъщи и имаха право на кратка обедна почивка, за да утолят глада си. Така беше по-евтино, отколкото да се доставя храна на място.
Разбира се, тъй като получаваше заплащането директно, съдържателят на кухнята можеше да пести от използваните продукти. Според Вин храната тук едва ли беше по-вкусна от паница пепел.
За щастие не беше дошла да яде. Присъедини се към опашката при вратата и търпеливо загледа как работниците подават металните си жетони. Когато дойде нейният ред, извади малък дървен диск и го подаде на стоящия при вратата скаа. Той го взе с бързо движение и кимна почти неуловимо надясно.
Вин тръгна в указаната посока. По пода бяха разхвърлени останки от храна, примесени с пепел. Когато приближи вратата в дъното, един седнал до нея мъж също й кимна и я побутна да се отвори. Вин бързо се шмугна през нея.
— Вин, скъпа моя! — Бриз седеше на една маса до вратата. — Добре дошла! Как беше във Фелисе?
Вин сви рамене и се настани до масата.
— Ах — продължи Бриз. — Бях забравил колко си приказлива. Вино?
Вин поклати глава.
— Е, това не пречи аз да си сръбна. — Бриз носеше екстравагантен костюм и бе положил на коленете си фехтоваческо бастунче. Озареното от самотен фенер помещение беше доста по-чисто от столовата. От четиримата други в стаята Вин познаваше само един — чирака от работилницата на Клъбс. Двамата при вратата очевидно бяха пазачи. Последният изглеждаше като най-обикновен скаа работник — впечатлението се допълваше от черната куртка и изцапаното със сажди лице. Самоувереното му поведение обаче подсказваше, че принадлежи към бунтовниците. Вероятно бе някой от приближените на Йеден.