Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Когато богомилът наближи селото, нападателите бяха изчезнали до един. Рун се втурна нататък, тичаха след него и другарите му. По тесните, криви селски улички прелитаха само изплашени кокошки с оглушително крякане, спуснаха се подир трите коня с бесен лай зли кучета, наскачали от всички дворища. Тъкмо насред малката селска стъгда конниците налетяха на двама старци, които не бяха успели да се скрият, а може би не бяха и усетили що ставаше по селото им. Рун дигна бича си:
— Стойте! Къде се изпокриха тия злодеи!
Старците се обърнаха към него, поклащайки се, и не бяха много уплашени. Те и двамата го огледаха мълчаливо, огледаха и другарите му, сетне попитаха един през друг:
— Какви злодеи? А ти кой си? — И като продължаваха да го оглеждат със старческите си очи, взеха да го съдят: — Господар, а? Бича си дигаш срещу нас… Свали го. Тука, в нашето село, в Братин дол, не ще минат господарските ти прищевки.
Рун свали ръката си. Лицето му побеля, но злият блясък в тъмните му очи стана по-остър.
— Не съм аз господар — продума той хрипливо, през зъби. После се сепна и продължи като напук някому с изяснен глас: — Аз съм царски служител. Пазя царството от злодеи. А село Братин дол аз го знам и от по-рано.
Изкриви към него единият от старците набръчкан врат и рече:
— Не ще е много добър тоз, който те е пратил да пазиш царството му, както те виждам.
Отправи към него упорит поглед и другият старец, с мижави, кръвясали очички, каза му и той строги думи:
— Говориха тия дни людете по село за някакъв си наш отстъпник, който станал царски слуга и по-зъл от самия сатана… Да не би да си ти, човече!
Тъмен облак падна пред очите на Рун. Нахвърли се с бича върху двамата старци и ги би, ту единия, ту другия, с голяма ярост, та и конят му се уплаши, усети дълбоко в ребрата си острията на железните стремена.
— Отстъпник ли… Ето, ето! Отстъпник… — викаше той и от устата му изскачаше слюнка, потече и по брадата му като от същински бяс.
Разнесоха се викове от всички страни на селската стъгда:
— Отстъпник, отстъпник! У-ууу! Поганец! Царски ратай! Царско куче…
Затупотиха и камъни, търкулнаха се в нозете на трите коня. Рун се огледа като пиян, сега с лице зачервена до кръв и плувнало в пот. По няколкото улички, които излизаха от стъгдата, бе се струпал народ — мъже, жени, надвесили се бяха люде и по околните огради и плетища, всички махаха с ръце, викаха, хвърляха камъни; по дворищата там наоколо и по стъгдата се бяха събрали селските кучета и лаеха, виеха като по диви вълци. Рун се спусна нататък — от улица в улица, от един плет на друг; тичаха подир него и двамата му помощници, биеха с бичовете си, налитаха да газят с конете, а той повече от тях двамата. Селяците се втурваха да бягат с рев и писък, разпиляваха се на разни страни, изпокриваха се, когато пък тримата царски люде се затичваха на друга страна, селяните, та и кучетата им преди тях, пак се струпваха по изходите на улиците, по плетищата и оградите:
— У-у! Поганец! Отстъпник! Кучета бесни…
Умориха се Рун и другарите му, ръцете им премаляха, умориха се и конете им да тичат ту насам, ту нататък, а селяците не се уморяваха, още по-яростно лаеха кучетата им. Тогава Рун се изправи на коня с дигнат юмрук срещу цялото село:
— Ще дойда аз пак! Чакайте ме…
Той шибна коня и го подкара вън от селото, след него и людете му. Сега народът се втурна от всички улици, струпа се по стъгдата, тръгна след трите коня:
— Отстъпник! У-ууу…
Рун взе отца Емилияна от колибата му до църквата и го въведе в самата църква. Единият от людете на Рун затвори църковната врата и остана с тях, другият пък, остана да пази вън с меча си. Монахът не се противеше, знаеше какво го чака. Имаше там, в единия ъгъл, няколко едри камъни, останали още от строежа на църквата. Рун накара монаха да премести два от тях към средата на църквата, да ги сложи един срещу друг. Тежди бяха камъните и още по-тежки за слабите ръце на минаха, та се наведе да му помогне и самият Рун.
— Градим ние с тебе, чернокапецо — каза богомилът, — градим престола на правдата… — Той погледна монаха, изкриви устни в някаква усмивка, опита се да се пошегува: — На моята правда, не на твоята.
Отец Емилиян нито забеляза, че той искаше да му се присмива, и отговори:
— Божията правда е само една.
Богомилът се улови за думите му и забрави шегите си:
— Да. Божията правда! Но ти виждаш бога с други очи и твоят бог не е истинският. Ти и всички като тебе, чернокапци и черни души, лъжливи божи служители, служители на лъжлив бог.
— Не богохулствувай — отвърна отец Емилиян с равен, леден глас.
Рун продължи: