Дневникът на Бриджет Джоунс

— Том! — радостно изквичах аз. — Пусни ни.

— Кои „ни“? — подозрително попита той.

— Аз, Джуд и Шарън.

— Сладурче, честно казано, бих предпочел да не се качвате.

— О, да те вземат мътните — разфуча се Шарън и ме избута от домофона. — Том, тъп педал такъв, заради теб половин Лондон се вдигна на крак да тормози полицията и да претърсва града, защото никой не знаеше къде си. Веднага да ни пуснеш!

— Не искам никой, освен Бриджет — сприхаво отвърна Том, а аз блажено засиях към останалите.

— Я не ми се прави на шибана примадона — ядоса се Шарън.

Мълчание.

— Хайде, кретенино! Пускай ни.

Последва пауза, после вратата избръмча. Бззз.

— Подготвени ли сте за такава гледка? — долетя гласът му, когато стигнахме до най-горния етаж и той ни отвори вратата.

И трите изпищяхме. Цялото лице на Том беше обезобразено, нашарено с отвратителни жълти и черни петна и покрито с гипс.

— Том, какво се е случило? — извиках аз, като тромаво се опитах да го прегърна, но успях да целуна ухото му. Джуд избухна в плач, а Шарън срита стената.

— Не се безпокой. Том — изръмжа тя. — Ще намерим копелетата, които ти причиниха това.

— Какво се е случило? — повторих аз, а по бузите ми потекоха сълзи.

— Ъъъ... ами... — започна Том, като тромаво се освободи от прегръдката ми. — Всъщност... ъъъ... направих си пластична операция на носа.

Оказа се, че Том тайно си направил операцията в сряда, но се стеснявал да ни каже, защото до една не сме били обръщали внимание на миниатюрната бучица на носа му. За него трябвало да се грижи Джером, оттук нататък известен като Джером Чвора (трябваше да е Безсърдечния Джером, но решихме, че звучи прекалено интересно). Та когато Джером Чвора го видял след операцията, бил толкова отвратен, щото заявил, че заминава за няколко дни, отбръмчал и оттогава от него ни вест, ни кост. Клетият Том бил толкова потиснат, травмиран и замаян от упойката, че едва успял да изключи телефона, да се мушне под одеялото и да заспи.

— Значи все пак теб съм видяла на Ладброук Гроув в четвъртък вечерта? — попита Шарън.

Него. Изчаквал покрова на нощта, за да изпълзи да търси храна. Въпреки въодушевлението ни, че е жив, Том продължаваше да е отчаян заради Джером.

— Никой не ме обича — тръшкаше се той. Посъветвах го да се обади на телефонния ми секретар, който съдържаше двайсет и две френетични съобщения от негови приятели, всичките разстроени от изчезването му през последните двайсет и четири часа, което би следвало да разсее страховете ни, че ще умрем сами и наядени от немски овчарки.

— Или че няма да ни открият в продължение на три месеца... и ще се пръснем по целия килим — добави Том.

Във всеки случай, казахме му ние, как е възможно прихватничав шмотльо с тъпо име да го накара да мисли, че никой не го обича?

Две „Блъди Мери“-та по-късно той се смееше на маниакалната привързаност на Джером към термина „самоусещане“ и на плътно прилепналите му дълги до прасците долни гащи „Калвин Клайн“. Междувременно Саймън, Майкъл, Ребека, Магда, Джереми и момче, твърдящо, че се казва Елси, се обадиха да разберат как е.