Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но само да не беше Сартър. На Сартър аз му трябвах донякъде от любопитство, донякъде — за да има правото после да разказва за срещата си с мен, може би — да ме осъди, а аз после има да търся къде да се оправдая. Казах на преводачката: „Каква среща на писатели ще е това, ако на единия от събеседниците му е запушена устата и са му вързани ръцете зад гърба?“ — „Безинтересна ли ви е тази среща?“ — „Тя е горчива, непоносима. На мен само ушенцата ми стърчат над водата. Нека първо помогне да ни печатат.“
Дадох й за пример изкривеното томче от „Раковата болница“. Така едностранчиво-изметната изглежда руската литература, ако се гледа откъм Европа. Неразкритите възможности на нашата велика литература си остават там напълно неизвестни.
Прочел ли е Сартър в отказа ми да се срещнем колко дълбоко го отхвърляме?
Все пак започвах да действам. Както проличава сега — неправилно. Да действам неадекватно на моя общ стил и моя вкус. Бързах да ми се чуе гласът по някакъв начин — и за целта се заядох с една объркана статия на академик Виноградов в „Литературная газета“. Аз наистина отдавна трупах материал за езика на художествената литература, но сега го смачках, дадох го прибързано, повърхностно, неубедително, а на всичко отгоре в рязка дискутивна форма, а на всичко отгоре във вид на вестникарска статия, от които бягах като дявол от тамян. (И на всичко отгоре премълчах главната си мисъл: че най-много са развалили руския език социалистите в нескопосните си брошури и най-вече Ленин.) И едничкият резултат от тази статийка беше това, че викнах на Държавна сигурност: „Ето — жив съм и публикувам и не ме е страх от вас!“
Главният редактор на „Литгазета“, отраканият и надарен с остър нюх Чаковски, хукнал да се „съветва“ с Дьомичев: може ли името ми да се появи в печата? Дьомичев явно веднага му разрешил.
И беше прав.
А аз — съвсем неправ, аз бях се объркал. За сетен път показах, че, предоставени на себе си, с тая кълбовидна кутия, дето ни се върти на врата ни, най-често избираме неправилния път.
Защото тъкмо по това време благословеният умен вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“ отпечата, че ми е правен обиск и са ми конфискували произведенията. Тъкмо това бях чакал през изминалите два месеца! Сега това можеше да се разпространи, да се потвърди. Но тогава се получила на Запад „Литгазета“ и аз с жалката си статийка един вид съм опровергал всичко, викнал съм: „Ето — живея и публикувам и нищо ми няма!“, само че съм го викнал не на Държавна сигурност, а на вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“, изложил съм неговите точни информатори.
Но няколкото реда, които той отпечата за мен, много ме ободриха и укрепиха. Не разбрах веднага грешката си. Тогава смятах, че и статията в „Литгазета“ също ме е укрепила.
Възвърнах си работното равновесие и можах да довърша няколко разказа, започнати преди това: „Колко жалко“, „Захар-калита“ и още един. И реших: да ги обединя с опасната ми „Дясна китка“ и в такъв пакет от четири разказа да ги предложа на някого. На някого, но не на „Новый мир“. Нали Твардовски вече бе успял да отхвърли половин дузина мои произведения — повече, отколкото беше публикувал. Нали Твардовски току-що беше се уплашил от „Дясната китка“ — толкова се беше уплашил, че не я показа дори на членовете на редакцията. (И ми го каза като своя заслуга — че ме вардел, че се грижел за „доброто“ ми име… Колко по-страшни неща бяха прибрани в Лубянка! Неосъзнато или осъзнато той пазеше себе си, своето реноме: че не е сгрешил, като ме откривал.)
Л. Копелев се пошегува тогава, че съм извършил „изменничеството на Хаджи Мурат“, като минах с тия четири раказа през няколко редакции на враждебни спрямо „Новый мир“ списания. И наистина, от гледна точка на „Новый мир“, особено от личната гледна точка на Твардовски, аз тогава извърших жестоко предателство. (Впрочем както винаги зле информираният за неофициалните събития А. Т. изобщо не можа да научи целия обем на това предателство: че „Дясната китка“, която той скри дори от верните си помощници, аз безгрижно я раздавах на враговете му и не пречех на куриерите и машинописките да я преписват.)
А и не виждах и не виждам в това никакво предателство, защото отчаяното противоборство на „Новый мир“ срещу „Октябрь“ и цялото „консервативно крило“ ми прилича само на силите на общото повърхностно опъване, създаващи, така да се каже, обща здрава обвивка, през която не могат да изскочат дълбочинните пъргави молекули. Онзи главен редактор, който не печата една пиеса само защото в нея не е прокарана разлика между капитализма и социализма; плаши се и се гнуси от стихотворения в проза единствено заради това, че първо ги е публикувало емигрантско списание; за когото руската литературна чужбина изобщо не съществува или почти по нищо не се различава от сметище, а нашият самиздат — от търговията с наркотици; който е наплашен от разказ, където авторът не е избягнал да даде етична оценка на един джелатин от гражданската война; по какво друго тоя главен редактор се различава от „заклетите си врагове“ Кочетов, Алексеев и Софронов освен по добрите си намерения? Тук проличава изравняващото действие на червените книжки! А пък членовете на техните редакции, например на „Огоньок“ — Кружков, Иванов, са направо неразличими от Кондратович и Закс, дори в кабинетните си преценки са по-прями и по-смели (не са наплашени). Например за селячеството, изтребено по време на колективизацията, тук някак по-открито говореха, по-естествено чувстваха. Дори изцяло ангажираният с кариерата си М. Алексеев ми каза нея есен, наистина насаме: „Дълги години градяхме всичко върху лъжата, време е да престанем!“ (Разбира се, пред хора Алексеев гради само върху лъжата. В автобиографичния си „Вишнев въртоп“ той е премълчал гибелта на собствените си родители от глад по време на колективизацията като незначителна подробност.)