Нежният измамник

Не, не беше възможно. Просто не можеше да го направи.

Коленете й омекнаха и тя разбра, че не е в състояние да направи нито една крачка. Ръцете й затрепериха, стомахът й се сви на топка. Заповяда си да се раздвижи, най-после да се държи като възрастна, а не като неразумно дете. Но тялото й не се подчини.

— Какво има, Анжелика? — попита загрижено Дебора.

— Аз… не мога да вървя — пошепна тя и гласът й се пресече. — Постоянно мисля за последния път, за експлозията. Не знам защо се чувствам така зле. Иска ми се да не е така. Иска ми се…

— Господи, защо не се сетих по-рано! — прекъсна я с мрачен поглед Дебора. — Толкова съжалявам, мила. Каква съм недосетлива! Ще ти помогна ли, ако те хвана за ръка?

Анжелика поклати глава и отново потрепери.

— Нищо не помага. Не мога да го направя. Наистина не мога.

— Не можем просто да те оставим — възрази смръщено Дебора и хвърли поглед към парахода. Моряците вече развързваха въжетата. — Всичко е готово за тръгване. Късно е, няма да успеем да свалим багажа. — Изведнъж гласът й се промени, стана дрезгав от облекчение. — Идва Рейнолд.

— Не искам да ви подканям — рече брат й, — но е крайно време да се качвате на борда. Речните лоцмани не обичат да чакат, особено когато са в лошо настроение.

— Не ставай смешен — разсърди се Дебора и хвърли бърз поглед към зачервеното му лице. — Анжелика се страхува да стъпи на борда и това е естествено след всичко, което е преживяла. Мисля, че е по-добре да се погрижиш за жена си, вместо да ни кориш, сякаш сме хлапета без разум.

— Откога се харесваш в ролята на закрилница, скъпа моя? — попита Рейнолд и се усмихна измъчено. — Но все едно, смятам, че Анжелика наистина има нужда от помощ, прав ли съм? — обърна се той към жена си.

— Не — отговори с треперещ глас тя. — Моля те, не можем ли да се върнем в къщи? Лоцманът просто трябва да изчака, докато свалим багажа.

— Доверието ти в моето влияние е наистина трогателно, но за съжаление необосновано — усмихна се той и я погледна внимателно. — Какво има? Да не би да имаш предчувствие за беда? Отново ли ни заплашва катастрофа? Или изведнъж осъзна, че, макар и случайно, обстоятелствата около първата ни среща се повтарят?

— Престани! — изплака тя. Нервите й бяха опънати до скъсване. Сега ли намери да й се подиграва! — Не искам да дойда и толкова!

Гласът му прозвуча меко:

— Дори и ако аз те помоля? Или може би тъкмо заради това?

— Това няма нищо общо нито с теб, нито с първата ни среща — възрази с пресекващ глас тя, неспособна да овладее треперенето си. — Мисълта, че трябва да прекарам няколко часа затворена в кабината си, докато параходът се носи по реката, ми причинява гадене. Мисля, че ще умра, ако трябва да го понеса.

— Чувствата са измамни — опита се да я вразуми той. — Щом се качиш на кораба, ще се успокоиш. — И той направи крачка към нея, сякаш имаше намерение да я вземе на ръце.

В този момент се намеси Естел.

— Метр, ако позволите, ще й дам успокоително.

— Нямаме време — отсече Рейнолд и в гласа му имаше толкова злоба, че икономката примигна смутено. Той се обърна отново към Анжелика с гъвкавостта на пантера.

— Трябва да ми повярваш! — изплака тя и панически отстъпи назад.

— Трябва да тръгнеш с мен — отговори спокойно той. — Защото, ако останеш, наказанието ще бъде същото, както ако се качиш на борда. Щом трябва да избираш между две злини, решението може да бъде само едно.

Тя знаеше отговора, но това не означаваше, че ще се подчини безропотно на съдбата. Понечи да му отговори с няколко силни думи, но не успя.

— Ти не разбираш нищичко — проговори Рейнолд с тих глас и святкащ поглед, вдигна я на ръце и я притисна до гърдите си.

Анжелика изпищя, но изведнъж онемя от ужас и неверие. Вцепени се от страх, вкопчи се в жакета му, притисна чело до бузата му и стисна очи толкова силно, че усети трепкането на дългите си мигли по страните си.

Стълбичката се разлюля под тежестта им и тя имаше чувството, че цялата палуба танцува и се мята около тях. Големият салон беше пълен с хора, които нададоха весели викове при влизането им или зашепнаха възбудено. Стоманената хватка на Рейнолд беше болезнена, но й вдъхваше сигурност в този загубил формата си свят, обзет от панически ужас. Дъхът й идваше на тласъци, разкъсваше гърдите й, пареше в гърлото й. Тръпките, които я разтърсваха на могъщи вълни, накараха зъбите й да затракат, тя прехапа езика си и усети вкус на кръв.

Трябваше да се скрие, да потъне в мрака на забравата. Трябваше й нещо, което да й помогне да преодолее болката от предателството. Беше повярвала, че Рейнолд я разбира най-добре от всички. Той познаваше огъня, беше го усетил на гърба си. Той беше част от кошмара й и в същото време представляваше единственото й убежище. Как беше възможно именно той да я върне на мястото на кошмара й и да я държи в плен със силните си ръце?