Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
Когато Анжелика свърши, той вдигна рамене и рече:
— Колкото и ласкателно да е да те смятат за мъж, платил да отвлекат жена, трябва да знаеш, че аз нямам нищо общо с тази мръсна история. Описанието на онази стара вещица Мей Скагс не е нито точно, нито особено важно. Вероятно всеки добре облечен мъж, който умее да се изразява изискано, й се струва олицетворение на добродетелта.
— Да, вероятно е така. — Анжелика вдигна ръка и попипа мократа си коса. Смръщи чело, защото беше попаднала на възел, но решително го задърпа.
— Ще позволиш ли? — попита с усмивка Рейнолд, отиде до тоалетната масичка и взе една четка. После я помоли да седне на столчето пред огледалото.
Анжелика го изгледа подозрително.
— Сигурна съм, че имаш много работа преди отпътуването.
— Всичко е готово. — Това не беше съвсем вярно, но тя не биваше да го знае.
Анжелика изгледа със съмнение ниското столче. Приседна едва когато Рейнолд я помоли повторно — учтиво, но непоколебимо. Той застана зад нея, улови златния сноп на косата й и се наслади на копринената му мекота. Вече не беше съвсем мокра, но все още влажна и хладна. Отдели внимателно един кичур и започна да го разресва отдолу нагоре.
Когато прибра косите, нападали по бузата й, Рейнолд откри близо до брадичката синьо петно. Спря насред движението си и вдигна поглед към отражението й в огледалото. Стисна здраво зъби, за да овладее напиращия гняв, и попита пресипнало:
— Естел погрижи ли се за китките и глезените ти?
— Намаза ги с мехлем, който мирише на карбол и на още нещо доста странно.
— Знам, че не е приятно — промърмори утешително той. — Не разпозна ли миризмата? Не се безпокой, сигурен съм, че ще ти подейства добре.
— Не се съмнявам — отговори Анжелика и направи опит да се усмихне.
Рейнолд впи поглед в извивката на устните й и се зае отново с разбърканите й коси. Погледът му се плъзна към сенките под очите й, гласът му прозвуча извинително:
— Прощавай, че не те оставям да си починеш преди заминаването. Но не се тревожи, наредил съм да приготвят всичко. Щом се качим на парахода, ще имаш възможност да се наспиш.
— Наистина ли? — прошепна тя, без да го погледне.
— Пътуването по реката ще трае доста време. Доколкото знам, ще пристигнем в плантацията най-малко след двадесет и четири часа.
Анжелика го погледна, но бързо извърна глава.
— Не мога да си представя как ще се кача на борда на парахода, камо ли пък да заспя в кабината си. Чувствам се толкова… странно. Сякаш се задушавам.
— По-скоро сякаш се давиш — поправи я той и я изгледа с присвити очи.
— Нещо подобно. Може би звучи идиотски, но бих предпочела да остана тук.
— Страхът ти е съвсем естествен, но съм сигурен, че ще премине. Когато се прибереш в кабината си и параходът потегли, всичко ще бъде наред.
Анжелика вдигна скептично едната си вежда, но не каза нищо. След известно време го погледна замислено и с лека тъга. Гласът й прозвуча дрезгаво:
— Ще се радвам да видя „Боньор“. За баща ми означаваше толкова много да бъде собственик на плантация. Много му се искаше да види внуците си да играят там, преди да…
Когато гласът й заглъхна в потиснато ридание, Рейнолд усети горчиви угризения на съвестта.
— Очевидно баща ти е обичал много дъщеря си — рече тихо той.
Анжелика се опита да се усмихне и изтри насълзените си очи.
— Той държеше да ме види омъжена, осигурена и щастлива. Искаше нищо да не ми липсва, да ми остави здраво и сигурно място в живота.
— Мисля, че веднъж спомена приготовления за голяма сватба.
Косите й бяха разресани и блестяха като коприна. Няколко косъма се бяха увили около пръстите му и сякаш щяха да останат завинаги там.
— Да, татко имаше намерение да организира шумно празненство, макар и не заради самия себе си. По-скоро държеше да се представи добре пред новите си съседи.
— За съжаление сега нещата са съвсем други — установи тихо Рейнолд. Думите загорчаха в устата му, защото бяха погрешни. Анжелика изпитваше болка от загубата на баща си, болка, която той можеше да прогони, стига да имаше кураж да го стори. Чувството за вина беше непознато за него, но сега го прие като нещо естествено.
— Да — прошепна Анжелика, погледна го в огледалото, после сведе глава и бързо премести едно бурканче с крем, макар че това не беше нужно. — Мисля, че той щеше да те хареса за зет. В някои отношения двамата много си приличате.
Рейнолд едва успя да потисне шока, предизвикан от това твърдение, и желанието да й възрази. Все пак гласът му прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше: