Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
— В кои отношения си приличаме — освен ако не искаш да кажеш, че и двамата не се ползваме с особено добро име?
Анжелика се намръщи, но гласът й беше спокоен:
— За татко беше все едно какво мислят за него другите хора. Той беше готов да рискува всичко, за да получи онова, което иска. Беше страшно интелигентен и имаше истинска страст към думи и фрази, зад които се крие повече от първоначалния им смисъл.
Спокойно, опитваше се да си внуши Рейнолд. Измамата му отиваше твърде далеч. За да отклони нежеланата похвала, той каза:
— Както вече казах, баща ти е обичал извънредно много единствената си дъщеря.
— Да, разбира се — отговори Анжелика, спря и отново го погледна. Когато разбра накъде би могъл да води отговорът й, пребледня.
Изкушението беше ужасно. Може би тъкмо поради това трябваше да му устои.
— За разлика от зетя си.
По този начин той я спаси от страховете й, макар че това беше в противоречие с интересите и убеждението му. Той даде този отговор, защото нямаше кураж да доведе нещата до логичния им край. Липсваше му кураж, боеше се, че тя ще отговори направо и без да се колебае, че не изпитва любов към съпруга си. Без да чака отговор, той се наведе, остави четката на тоалетната масичка и подреди гребена и огледалцето.
— Ще изпратя Естел, за да ти помогне да се облечеш.
Обърна се и тръгна към вратата. Отговорът на Анжелика дойде като лека въздишка:
— Да.
Желанието да се обърне и да я попита на коя от трите му забележки отговаря с това „да“ беше направо непоносимо. Логиката му подсказваше, че е на последната, за Естел, но не беше нито в състояние, нито в настроение да мисли логично. Може би беше добре, че времето напира и че трябваше да свърши някои неотложни неща. Трябваше веднага да се махне оттук. Излезе в галерията и тихо затвори вратата зад гърба си.
Когато наближиха кея, здрачът висеше като сива наметка над града. Речният бряг беше осветен с безброй фенери, окачени на стълбовете и по мачтите на хвърлилите котва параходи. Повечето плавателни съдове, които се полюляваха върху вълните, изглеждаха пусти, стълбичките им бяха вдигнати. Тук-там по палубите се разхождаха постове. В сравнение с тяхната тишина шумът и оживлението около „Генерал Куитмън“ изглеждаха преувеличени.
Когато Анжелика слезе от каретата с помощта на Рейнолд, тя хвърли бърз поглед към парахода и потрепери. Изведнъж я обзе чувството, че ще я залее поток вряща пара и разтопен метал, че чува пращенето на пламъците, виковете на жените и децата. Ръката, която стискаше лакътя на Рейнолд, овлажня. Мина доста време, преди да успее да се освободи от това чувство.
— Всичко наред ли е? — попита загрижено той.
Анжелика кимна кратко. Нямаше да се оплаква. Вече беше изразила опасенията си, но напразно, а сега беше твърде късно да се върне назад. Освен това й беше омръзнало да е слаба и болна и всички да се отнасят с нея снизходително и предпазливо. Страховете й идваха от преголямата чувствителност, от нищо друго. Трябваше да се справи с тях.
Тя се зарадва, когато наблизо спря лека карета и от нея слезе Майкъл Фарнес. Камериерът му скочи от капрата и започна да разтоварва струпаните на покрива чанти и сандъци. Дебора го посрещна с подигравателна забележка за количеството багаж. Рейнолд, който надзираваше разтоварването на собствения им багаж, почти не обърна внимание на приятеля си, но всички останали веднага почувстваха как настроението им се повишава.
Сандъците и чантите бяха отнесени на борда на парахода. Не липсваха подправки, масла и вино, които щяха да обогатят трапезата в плантацията, спално бельо, възглавници, одеяла, тоалетен сапун, купените от Дебора топове плат и панделки и още пял куп сандъци, пълни с неща, което липсваха в „Боньор“. Естел стоеше скромно настрана, докато Анжелика разговаряше с Дебора и Майкъл, а Рейнолд, следван от Тит Жан, се качи на борда, за да се погрижи за нареждането на багажа и да уреди документите на пътниците.
След няколко минути сивият дим, който досега се издигаше от комините на „Генерал Куитмън“, почерня и се сгъсти. Посипаха се снопове златни искри и матросите се събраха около стълбичката, за да я издърпат на палубата.
— Заповядайте, дами — усмихна се подканващо Майкъл и направи жест към стълбичката. — Време е да се качим на борда.
— Да, наистина е време — съгласи се Дебора, — иначе Рейнолд ще си помисли, че сме избягали.
— Ще позволиш ли? — Майкъл предложи ръката си на Дебора и когато тя мушна пръсти под лакътя му, протегна другата си ръка към Анжелика.
Много й се искаше да приеме спокойно предложението му, да изрече някоя шега и да се изкачи невъзмутимо по стълбичката. Много й се искаше да се покаже смела и разумна.