Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Това вече беше много по-добър начин за започване на деня, помисли си тя, отпусната лениво над кафето си до малката масичка, която Диклън бе сложил на терасата пред спалнята си. Тъй като менюто му за закуска бе доста ограничено, тя се примири с купа овесени ядки и го загледа как засипва своята с огромно количество захар.
— Скъпи, защо просто не изядеш един голям шоколад за закуска?
— Защото нямам — той й се ухили весело и наистина й спря дъха.
— Това местенце е чудесно — отбеляза Лена. — Идеално за размисъл рано сутрин.
— Ще стане още по-хубаво, когато подменя някои от дъските и ги боядисам. А и се нуждае от още неща — каза Диклън, като се огледа наоколо. — Саксии, цветя, люлеещ се стол.
— Наистина си домошар, нали, скъпи?
— Така изглежда — кимна той доволно. — Кой ли би си помислил такова нещо?
— И какво е планирал домошарят за днес?
— Искам да довърша първата част от външното стълбище. Ако времето се задържи хубаво през уикенда, ще мога да започна фасадата. Ще дойдат няколко работници, които да се заемат с останалите бани. А и трябва да понапазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Никога не съм виждала мъж, който да е толкова смахнат по пазаруването.
Стори й се доста съблазнително да се поддаде на изкушението да обикаля антикварните магазини заедно с него и да търси съкровища. Както и да вземе участие в подбора на мебели за къщата.
Но това щеше да ги свърже като истинска двойка, а не като двама души, които просто се наслаждават на момента. Затова тя поклати глава и се лиши от удоволствието.
— Освен ако пазаруването не включва разглеждане на обувки и обици, оставаш съвсем сам, скъпи.
— Вероятно бих могъл да вместя обувките и обиците между мебелите и инструментите. Всъщност… чакай малко.
Диклън стана и влезе вътре. Лена се облегна назад, хвана чашата си с две ръце и се загледа в езерото.
Беше го разсеяла. Или поне той се преструваше на разсеян и не повдигаше дума за случилото се сутринта. Едва не бе припаднала, а това щеше да й е за първи път.
Нещо в къщата й действаше странно както на Диклън. Възможно ли бе той да е прав все пак? Можеше ли всичко да е толкова удобно? Той е бил Люсиен в миналия си живот, а тя — неговата обречена Абигейл. Дали наистина бяха танцували на лунната светлина под звуците на старата тъжна песен? И ако беше вярно, какво означаваше в този живот?
На лицето й бе изписано ведро изражение, когато Диклън се върна на терасата и остави малка кутийка до купичката й.
— Скъпи, ако продължаваш непрестанно да ми купуваш подаръци, какво ще правиш на рождения ми ден?
— Все ще измисля нещо.
— Е, смятам, че не можеш да надминеш омарите, но…
Лена отвори кутийката, като очакваше да види някоя сладка и смешна брошка или обици, и се вторачи объркано в сърцата от диаманти и рубини.
— Привлякоха ми погледа — обясни Диклън.
— Не… не можеш да ми подаряваш такива неща — заекна тя за първи път откак се познаваха. — Не можеш да ми подаряваш такива обици. Това са истински камъни. Да не мислиш, че съм прекалено тъпа и не мога да позная истински диаманти?
— Не — отвърна той, развеселен от избухването и. — Помислих си, че ще изглеждат чудесно на ушите ти.
— Не ми пука колко си богат — извика Лена, като решително затвори кутийката. — Не ми пука колко пари имаш в банката. Не искам да ми купуваш скъпи бижута. Ако искам диаманти и рубини, ще си ги купя сама. Не спя с теб за печалба.
— Е, явно обиците са голям хит — въздъхна Диклън, като се облегна назад, за да я погледне в очите, тъй като тя бе скочила на крака. — Значи, ако бяха стъклени, нямаше да има проблем? Хайде да си изясним правилата. Ако видя нещо, което искам да ти купя, трябва да бъде под сто долара ли? Сто и петдесет? Дай ми някаква граница.
— Нямам нужда да ми купуваш нищо.
— Лена, ако беше в нужда, щях да ти купя храна, за Бога. Обиците са красиви и ме накараха да се сетя за теб. И виж това — взе той кутийката и прокара ръка по нея. — Няма никакви вериги.
— Всяко нещо, което струва колкото кола на втора ръка, има вериги, скъпи.
— Грешиш. Парите са относително понятие. Какво да правя, като имам предостатъчно? Добре, щом не ги искаш, няма проблем — сви рамене той и взе кафето си. — Ще ги подаря на някой друг.
Лена присви очи.
— Така ли?
— Очевидно разстройват емоционалното ти равновесие, а няма смисъл да ги хвърлям.
— Правиш ме да изглеждам като пълен идиот.
— Не, ти се държиш така. Аз просто си играя ролята в малката ти драма. Бих искал да ти подаря обиците, но не и ако смяташ, че са заплащане за предоставените услуги. Това звучи обидно и за двама ни, Лена. Да твърдиш, че не искаш заплащане за секса, означава да ми казваш, че аз искам да си го купя от теб. Това са просто едни проклети камъни.